Свещеничката отпред първо говори за баба, а после за Бог, но Елса не я слуша. Чуди се дали баба би искала всичко това. Не е сигурна дали баба изобщо харесваше църквата. Двете почти никога не говореха за Бог, защото баба свързваше Бог със смъртта.
А всичко тук е fake. Пластмасово и гримирано. Хората се държат сякаш всичко ще е наред, щом приключат с погребението. За Елса нищо няма да е наред и тя го знае. По кожата ѝ избива студена пот. Няколко от непознатите с адски странните дрехи застават едни след други пред микрофона. Някои от тях говорят на чужди езици, а дребничка възрастна жена превежда пред друг микрофон. Никой не казва „мъртва“. Всички казват, че баба си е „отишла“ или че са я „изгубили“. Все едно е чорап, изчезнал в пералнята. Няколко души се разплакват, но Елса не смята, че имат това право. Защото не става дума за тяхната баба. И нямат право да карат Елса да си мисли, че баба е имала други страни и други кралства, където никога не я е водила.
Отпред излиза дебела лелка, чиято прическа изглежда все едно притежателката ѝ се е ресала с тостер, докато лежи във ваната. Лелката започва да чете стихотворения и тогава вече Елса решава, че ѝ стига толкова, става от пейката и започва да си проправя път навън. Чува мама да шепне нещо след нея, забързва се по каменния под и се измъква през църковната порта, преди някой да е успял да тръгне след нея.
Зимният въздух щипе и Елса има чувството, че са я издърпали за косата вън от банята. Облачните животни се носят ниско и злокобно. Елса върви бавно и вдишва декемврийския вятър толкова дълбоко, че ѝ причернява пред очите. Надява се на Буря. Буря винаги е била един от любимите супергерои на Елса, защото суперсилата ѝ е, че може да променя времето. Дори баба признаваше, че това е адски яка суперсила.
Елса се надява, че Буря ще дойде и ще отвее цялата проклета църква. Цялото проклето гробище. Цялото проклето всичко.
Пред очите ѝ проблясват лицата на хората вътре. Наистина ли видя счетоводителя? Алф беше ли там? Така ѝ се струва. Вътре видя още едно лице, което разпозна. Жената полицай със зелените очи. Или поне така си мисли. Закрачва по-бързо, далеч от църквата, защото не иска някой да тръгне след нея и да я пита дали е о’кей. Защото не е о’кей. Нищо от това няма да бъде о’кей, никога. Не иска да чува гласовете им и да знае, че говорят за нея. Над нея. През нея. Баба никога не говори през нея.
Говореше. Никога не говореше през нея.
Елса върви покрай надгробните плочи. Изминала е петдесет метра, когато усеща миризмата на дим. Първоначално в нея има нещо познато, почти освобождаващо. Елса иска да се обърне, да прегърне това нещо и да зарови нос в него, сякаш то е възглавница с изпрана калъфка в неделна сутрин. Но после миризмата се превръща в нещо друго.
Тогава заговаря вътрешният ѝ глас.
Елса разбира кой стои между надгробните плочи още преди да се е обърнала. Той е само на няколко метра от нея. Държи цигарата небрежно между върховете на пръстите си. Намират се твърде далеч от църквата, за да я чуе някой. Със спокойни, хладнокръвни движения мъжът блокира пътя назад.
Елса поглежда през рамо към портата. Делят я двайсет метра. Щом се обръща обратно, мъжът вече е направил голяма крачка към нея.
И тогава се обажда вътрешният ѝ глас. Гласът на баба. Но тя не шепне. Крещи.
Крещи „бягай!“.
Елса усеща грубите му длани да докосват ръката ѝ, но се изплъзва от хватката. Продължава да тича, докато вятърът започва да дращи очите ѝ като нокти през скреж по прозорец на автомобил. Не знае колко дълго. Вечности. Реалностни вечности. Всяко вдишване я удря в дробовете, но тя продължава да бяга, докато споменът за погледа и цигарата на мъжа постепенно се кристализира в мозъка ѝ и накрая тя осъзнава, че той куцаше. Затова успя да се измъкне. Ако се бе поколебала секунда по-дълго, той щеше да я сграбчи за роклята, но Елса е свикнала да тича. И твърде много я бива в това. Продължава да бяга дълго след като се е уверила, че той не я следва. Може би не бяга само от него, ами от всичко. Тича и вече не знае дали от очите ѝ тече вятър или мъка. Тича чак докато осъзнава, че почти е стигнала до училището си.
Намалява скоростта. Оглежда се наоколо. Поколебава се. След това се втурва право към тъмния парк от другата страна на улицата, а роклята ѝ танцува около нея. Вътре в парка дори дърветата изглеждат враждебни. Слънцето не достига до земята. Елса чува откъслечните гласове на минувачите, вятъра, пищящ в клоните, и шума от колите, все по-далеч зад нея. Запътила се е, залитаща и бясна, към вътрешността на парка. Чува още гласове. Един от тях вика подире ѝ. „Хей, момиченце!“ Тя спира изтощена. Свлича се на една пейка. Чува думата „момиченце“ да се приближава. Разбира, че гласът не е добронамерен. Притъмнява, сякаш паркът се е свил под одеяло. Елса чува нов глас да се присъединява към първия. Думите се завалят и препъват, сякаш са объркали лявата и дясната обувка, като се са обували. И двата гласа се забързват. Тя осъзнава опасността и с едно движение скача от пейката и отново се затичва. Гласовете я следват. Внезапно и с отчаяние осъзнава, че зимният сумрак кара всичко в парка да изглежда еднакво, че тя не знае как да се върне обратно, и че е постъпила идиотски. Боже господи, та тя е седемгодишно момиче и всъщност гледа много телевизия, как може да направи такава глупост? Ето така хората се появяват по кутиите с мляко или където там се слагат портретите на изчезнали деца в днешно време!