Но вече е твърде късно. Елса се втурва между два гъсти черни живи плета, които образуват тесен коридор. Усеща как сърцето ѝ бие в гърлото. Не знае защо влезе в парка. Никой разумен човек не би го направил умишлено. Наркоманите ще я хванат и убият, точно както казват всички в училище. И на първия ден след ваканцията ще заявят: „Нали ви КАЗАХМЕ!“. Елса мрази, когато хората казват това. Трябваше да си остане при църквата. Трябваше ли всъщност? Не знае кой е мъжът с цигарата, не знае дали наистина е сянка от Страната-на-Почти-Будните, но е адски сигурна, че баба ѝ изкрещя да тича.
Но накъде? Защо дойде тук? Тя наред ли е? Може би това е отговорът, мисли си тя. Може би не е наред. Може би е изтичала дотук, защото иска някой да я хване и убие.
Най-голямата сила на смъртта не е, че кара хората да умират, а това, че кара другите, които остават след тях, да поискат да умрат.
Елса така и не чува прекършването на клони в храстите. Така и не чува пропукването на леда под краката му. Но изведнъж завалените гласове зад нея изчезват и за миг сякаш се оказва захвърлена в буреносно облачно животно. Тъпанчетата ѝ запищяват толкова силно, че ѝ иде да изкрещи. После изведнъж всичко пак става тихо. Тялото ѝ се отделя леко от земята. Тя затваря очи. И ги отваря чак когато са я изнесли от парка.
Вълчето сърце се взира в нея. Тя отвръща на погледа, легнала в прегръдките му. Отнася се. Вероятно би заспала още тук и сега, но осъзнава, че на света няма да има достатъчно хартиени торбички, в които Вълчето сърце да диша за успокоение, ако Елса се разлигави върху него насън. Бори се да задържи очите си отворени, иначе не би било много учтиво, след като той все пак спаси живота ѝ и така нататък. Отново.
– Не тича сама. Никога не тича сама – изръмжава Вълчето сърце.
– Дадада – измърморва Елса изнемощяла и опитва да пропъди думите, махайки с ръка.
Все още не е сигурна дали искаше той да я спаси, макар да се радва да го види. Радва се повече, отколкото очакваше всъщност. Мислеше си, че ще му бъде по-ядосана.
– Опасно място – изръмжава Вълчето сърце към парка и я оставя на земята.
– Знам – промърморва тя.
– Никога повече! – нарежда той, но Елса познава по гласа му, че е изплашен.
Тя го прегръща и прошепва „благодаря“ на тайния език, преди Вълчето сърце да е успял да надигне грамадното си тяло. Но щом вижда колко го притеснява така, Елса веднага го пуска.
– Измих си ръцете много внимателно, а сутринта се къпах мега дълго! – казва тя.
Вълчето сърце не отговаря, но Елса вижда в очите му, че като се прибере, ще трябва целият да се изкъпе с алкогел.
Тя се оглежда. Вълчето сърце търка ръце и поклаща глава, щом забелязва блуждаещия ѝ поглед.
– Сега далеч – успокоява я той.
Елса кима.
– Откъде знаеше, че съм тук?
Вълчето сърце забива поглед в асфалта.
– Пазя те. Баба ти каза... да те пазя.
Елса кима.
– Дори и невинаги да знам, че си наблизо?
Качулката помръдва нагоре-надолу.
– Той дракон ли е? Мъжът, който ме преследваше. В смисъл, сещаш се, сянка ли е? От Страната-на-Почти-Будните? – пита Елса.
Гърдите на Вълчето сърце потрепват, въпреки овладяното му дишане.
– Много опасен. Много опасен за теб. За всички. Никога не тича сама!
Елса кима и усеща, че краката ѝ са на път да поддадат. Затваря очи и дълго време не ги отваря.
– Защо изчезна? Защо ме остави сама при психоложката? – прошепва тя обвинително.
Лицето на Вълчето сърце изчезва под качулката.
– Психолози искат да говори. Винаги говори. За война. Винаги. Аз... не искам.
– Може би ще се почувстваш по-добре, ако говориш?