Или друго същество.
Докато баба бе жива, Елса се опитваше никога да не се страхува. Или поне никога да не го показва. Защото баба мразеше страховете. В Страната-на-Почти-Будните те са малки злобни същества с груба козина, която по някаква случайност прилича на син мъх от сушилня, и дадеш ли им и най-малка възможност, те ти се нахвърлят и почват да те хапят и да се опитват да ти издерат очите. Страховете са като цигарите, казваше баба: не е трудно да спреш проклетниците, трудно е да не почнеш пак.
В една от приказките на баба се казва, че Сегато занесло страховете в Страната-на-Почти-Будните преди повече вечности, отколкото някой може да преброи. Случило се толкова отдавна, че по онова време още имало само пет кралства, а не шест.
Сегато е праисторическо чудовището, което иска всичко да се случва незабавно. Всеки път, когато някое дете каже „след малко“, „после“ или „само да...“, Сегато изревава с бясна сила: „Неее! ЩЕ ГО НАПРАВИШ СЕГАААА!“. Сегато мрази деца, защото те отказват да приемат лъжите му, че времето е линейно. Децата знаят, че времето е просто чувство, така че за тях „сега“ е безсмислена дума, точно както беше и за баба. Джордж казваше, че баба закъснява не защото е оптимист по отношение на времето, а защото е атеист по отношение на времето и единствената религия, която изповядва, е дзен непукизъм.
Елса винаги му се ядосваше, когато го кажеше, защото бе много смешно, а е адски трудно да не харесваш някого, който е забавен. Чувството за хумор е един от най-изнервящите недостатъци на Джордж.
Сегато занесло страховете в Страната-на-Почти-Будните, за да лови деца с тях. А щом улови някое дете, Сегато изсмуква бъдещето му. След това безпомощната жертва трябва до края на живота си да яде сега, да спи сега и да разтребва сега, на мига. Детето вече не може да отлага досадните задължения за по-късно и да се забавлява. Остава му единствено „сега“. Съдба, много по-лоша от смъртта, смяташе баба. Приказката за Сегато започва с това, че то мрази приказки. Защото нищо не кара децата да отлагат задълженията си така, както приказките. Така че една нощ Сегато пропълзяло до връх Разказ, най-високия връх в Страната-на-Почти-Будните, и причинило голямо срутване, което унищожило целия връх. После Сегато се излегнало в една дълбока пещера и зачакало. Защото връх Разказ е мястото, където енфантите трябва да застанат, за да пуснат приказките и те да се понесат към истинския свят. Ако приказките не могат да отлетят от върха, кралство Миамас започва да се задушава, а след него се задушава и Страната-на-Почти-Будните. Защото приказките не могат да живеят, ако децата не ги слушат.
Щом настъпила зората, всички най-смели воини от Мибаталос опитали да изкачат планината и да надвият Сегато, но никой не успял. Защото дълбоко в пещерата Сегато отглеждало страхове. За целта малките яйца със страховете трябва да се засадят. Но не се отглеждат лесно, защото растат единствено чрез чуждите заплахи. Всеки път, когато някой родител заплаши дете, това действа на страховете като наторяване. „След малко“, казва детето, а родителят се разкрещява: „Не, сегааа! Че ИНАЧЕ...“. И прас, в пещерата на Сегато се излюпва страх.
Когато воините от Мибаталос изкачили планината, Сегато пуснало страховете на свобода и те веднага се превърнали в най-големите кошмари на всеки един от воините. Защото всички същества имат по един смъртен страх, дори воините от Мибаталос. И така, въздухът в Страната-на-Почти-Будните започнал бързо да оредява. На разказвачите на приказки им ставало все по-трудно да дишат.
Но, разбира се, веднага щом баба ѝ разказа това, Елса крайно раздразнено я прекъсна и отбеляза, че това със страховете, които се превръщат в най-големия ти кошмар, всъщност е откраднато от Хари Потър, защото същото правят богъртите. Тогава баба изсумтя и отвърна, че „може пък онзи мъпет Хари да го е откраднал от мен, помисли ли за т-о-в-а, а?“, при което Елса избухна: „Хари Потър не краде!“. После двете дълго се караха и накрая баба се предаде и измърмори: „Оф, добре! Майната му! Страховете не се превръщат в нищо! Просто хапят и опитват да ти издерат очите, сега ДОВОЛНА ли си?“. Елса се съгласи на този вариант и баба продължи с историята.
И така, казано накратко, или може би съвсем не толкова накратко: тогава се появили златните рицари. Всички опитали да ги предупредят да не изкачват планината, но те, естествено, не се вслушали в съветите. Рицарите все пак са големи инати. Но когато стигнали до пещерата и всички страхове ги връхлетели, златните рицари не влезли в битка. Не започнали да крещят и да ругаят като другите воини. Вместо това направили единственото, което може да стори човек срещу един страх: засмели се. Със силен, предизвикателен смях. И тогава страховете един по един се превърнали в камък.