Елса почти никога не я е чувала да се изразява така. „Майка ми.“ Винаги казва „баба ти“. Мама опитва да се усмихне. Не ѝ се получава твърде добре.
– Аз не бях лесно дете, миличка. Много се карах. Казвах не на всичко. Баба ти все ме наричаше „момичето, което казва не“.
Елса се ококорва. Мама въздъхва и се усмихва едновременно, сякаш едната емоция опитва да погълне другата.
– Да, аз бях много различни неща в приказките на баба ти. Както момичето, така и кралицата, струва ми се. Накрая вече не знаех къде свършват фантазиите и къде започва реалността. Понякога си мисля, че баба ти сама не знаеше. Беше ми трудно да живея така, когато пораснах. Все още ми е трудно. Имам остра нужда от действителност.
Елса лежи мълчаливо и гледа в тавана, усещайки дъха на ворша в ухото си. Мисли си за Вълчето сърце и морския ангел, които толкова години са живели във входа, без никой да знае кои са. Без никой да ги попита. Ако някой пробие дупки в стените и пода на блока, съседите биха могли да протегнат ръце и да се докоснат, толкова близо живееха, но въпреки това не знаеха нищо едни за други. А годините просто си минаваха така.
– Намери ли ключа? – пита Елса и посочва таблото на Рено.
Мама поклаща глава.
– Мисля, че баба ти го е скрила. Вероятно за да дразни Брит-Мари. Неслучайно колата е паркирана на нейното място...
– Брит-Мари изобщо има ли собствена кола? – пита Елса, тъй като вижда БМВ, колата на Кент.
БМВ се забелязва дори оттам, където е легнала Елса, защото това е най-грамадната кола, която някога е виждала.
– Не. Имаше кола преди много години. Бяла. И това продължава да е нейното място за паркиране. Мисля, че въпросът е принципен. При Брит-Мари обикновено е така – казва мама и се усмихва криво.
Елса не знае какво точно означава това. И не знае дали има някакво значение.
– А Рено как се озова тук? Щом никой не знае къде е ключът? – мисли тя на глас, макар да знае, че мама няма да отговори, защото също не знае.
И тя го прави. В смисъл, не отговаря. Така че Елса изпълва дробовете си и затваря очи.
– Искам да ми разкажеш за сянката – каза тя после, опитвайки да звучи изпълнена с онова, което се отглежда в Миаудакас, въпреки че гласът ѝ трепти като корабно платно.
Мама я погалва по бузата и се надига мъчно от седалката, сложила ръка върху Половинката.
– Мисля, че Мод и Ленарт трябва да ти разкажат за него, миличка.
Елса иска да възрази, но мама вече е слязла от Рено, така че тя няма голям избор, освен да я последва. В крайна сметка, това е суперсилата на мама.
Мама взима якето на Вълчето сърце. Казва, че ще го изпере и ще му го даде, когато той се върне. На Елса ѝ харесва да мисли за това. За връщането му.
Оставят ворша на задната седалка и го покриват с одеяла. Мама спокойно го увещава да стои неподвижно, ако чуе някой да идва. И той се съгласява. Елса на няколко пъти му обещава, че ще му намери по-добро скривалище, макар че той май не разбира каква ще е ползата от това. Но за сметка на това живо се интересува от обещанието ѝ да му намери още сладки.
Алф стои до стълбището към мазето и пази.
– Направих кафе – промърморва той.
Мама с благодарност приема едната чаша. Алф подава другата чаша на Елса.
– Нали ти казах, че не пия кафе – обяснява Елса изморено.
– Това не е кафе, а скапан „О’бой“20, по дяволите – отвръща Алф обидено.
Елса наднича учудено в чашата.
– Откъде взе „О’бой“? – пита тя, защото мама не разрешава да купуват „О’бой“, понеже вътре има твърде много захар.
– От вкъщи – промърморва Алф.
– Имаш „О’бой“ у вас? – пита Елса скептично.
– Човек не може ли да отиде да напазарува, по дяволите? Ти нали не пиеш кафе! – отговаря Алф кисело.
Елса му се ухилва. Смята да почне да нарича Алф „Рицаря на Инвектива“, защото чѐте за инвективите в Уикипедия и смята, че те имат твърде малко рицари. После отпива голяма глътка „О’бой“ и едва не я изплюва право върху коженото яке на Алф.
– Ало? Колко лъжици „О’бой“ си сложил всъщност?
– Откъде да знам, по дяволите. Четиринайсет-петнайсет, може би – промърморва Алф отбранително.
– Слагат се ТРИ!
Алф я поглежда с възнегодувание. Или поне Елса така си мисли. Веднъж сложи „възнегодувание“ в буркана с думи на татко и си мисли, че изглежда горе-долу така.
– Нали все трябва да има някакъв вкус, мамка му – измърморва Алф.
Елса изяжда остатъка от „О‘боя“ с лъжица.
– Ти също ли знаеш кой ме подгони при църквата? – пита тя Алф.
Половината от съдържанието на чашата е полепнало около устните и по носа ѝ. Коженото яке изскърцва тихо. Юмруците на Алф се свиват.