Щом Елса се изправя, мама протяга ръка след нея и прошепва почти будна:
– Хората никога не биха казали, че дядо ти е лош баща, ако не баба ти бе заминала да спасява животи, а той...
– Аз бих! Аз бих го казала! – отсича Елса.
– Знам, затова ти си бъдещето – усмихва се мама и се обръща тежко.
Елса вече е стигнала до вратата, когато мама казва сънено:
– Всички снимки на тавана в спалнята на баба ти, миличка. Всички деца от снимките. Днес те бяха на погребението. Вече са пораснали. Могли са да пораснат, защото баба ти е спасила живота им...
После мама отново заспива. Елса не е сигурна дали изобщо се е будила.
– Noshit, Sherlock. Не съм глупава – прошепва Елса и загася лампата.
Не беше чак толкова трудно да се досети кои са непознатите хора в църквата. Трудно е само да им прости за това.
Мама спи с усмивка на устните. Елса затваря вратата внимателно.
Апартаментът мирише на кърпа за съдове. Джордж прибира кафените чаши. Непознатите дойдоха тук след погребението и пиха кафе. Всички се усмихваха съчувствено на Елса и тя ги мрази заради това. Мрази ги, защото са познавали баба преди нея. Отива в апартамента на баба и ляга на леглото ѝ. Светлината от уличните лампи си играе със снимките на тавана като куче с пръскачка. Елса все още не знае дали може да прости на баба, задето е оставила мама сама, за да спаси всички други деца. Не знае също дали мама може да ѝ прости. Макар да изглежда, че се опитва.
Излиза обратно на стълбите. Мисли да слезе в гаража при ворша. Но вместо това се свива изтощена на пода. Седи там завинаги. Опитва да разсъждава, но на мястото на мислите си открива само пустота и тишина.
Чува изкачването на далечни стъпки. Това е от онези блокове, където можеш да чуеш някого през няколко етажа. Стъпките са меки и колебливи, сякаш са се изгубили. Съвсем не като уверените, стресирани крачки, с които вървеше жената с черната пола, когато още миришеше на мента и говореше по бялата слушалка. Сега носи дънки. И няма слушалка. Спира на десетина стъпала под Елса.
– Здравей – казва жената.
Изглежда малка. Звучи изморено, но с различна умора от обикновено. По-добра умора, този път. И не мирише нито на мента, нито на вино. Само на шампоан.
– Здрасти – казва Елса.
– Днес ходих до гробището – казва жената бавно.
– Не те видях на погребението – казва Елса, но жената поклаща извинително глава.
– Не бях там. Съжалявам. Аз... не можах. Но...
Тя преглъща думите. Поглежда надолу към нещо в ръцете си.
– Ходих до... до гроба на момчетата ми. Не съм била там от много отдавна.
– Това помогна ли? – пита Елса.
Устните на жената изчезват.
– Не знам.
Елса кима. Лампите във входа изгасват. Тя изчаква очите ѝ да свикнат с мрака. Накрая жената като че събира всичките си сили, за да се усмихне, а кожата около ъгълчетата на устата ѝ сякаш вече не се напуква толкова много.
– Как мина погребението? – пита тя.
Елса свива рамене.
– Като обикновено погребение. Имаше адски много хора.
Жената кима тежко, сякаш за главата ѝ е закачена гира.
– Понякога е трудно да споделиш тъгата си с непознати. Но мисля, че... че има много хора, които наистина харесваха твоята... твоята баба.
Елса оставя косата си да падне пред лицето ѝ. Жената се почесва по врата.
– Аз... имам в предвид... разбирам, че е трудно. Да знаеш, че баба ти е оставила всичко тук, за да помага на непознати някъде другаде... да помага... на такива като мен.
Елса издиша през носа шумно и с подозрение, защото има чувството, че жената е прочела мислите ѝ. Това всъщност никак не ѝ се нрави. Освен това се казва „предвид“, а не „в предвид“.
Жената изглежда засрамена.
– Аз... значи... извинявай. Това се нарича the trolley problem. В етиката. Имам предвид... когато учиш. В университета. Значи, това е... дискусия дали е морално оправдано да жертваш един човек, за да спасиш много.
Елса си мисли да каже нещо, но не знае какво може да е то. Жената кима извинително.
– Сигурно можеш да прочетеш за това в Уикипедия.
Елса свива рамене. Жената сякаш се измъчва.
– Изглеждаш ядосана – отбелязва тя.
Елса издиша шумно и преценява на кое точно е ядосана най-много. Списъкът е дълъг.
– Не на теб. Просто се ядосвам на мъпета Брит-Мари – решава тя накрая.
Жената кима объркано.
– Разбирам.
Елса не разчита, че това е така, затова пояснява:
– Просто Брит-Мари е пълен мъпет! Такъв страшен мъпет, че направо е като мъпетски вирус и ако човек стои около нея твърде дълго, накрая се заразява и също се превръща в пълен мъпет!