Така че пиел алкохол, взимал от онова в Уикипедия и изчезвал по цели нощи, а понякога по цели седмици, без никой да знае къде е. Понякога се прибирал съвсем спокоен и внимателен. Понякога плачел и обяснявал, че бил принуден да стои настрана, докато цялата ярост се изцеди от него. Сякаш в него живеело някакво мрачно същество, което опитвало да го промени и с което той се борел. След това можел да бъде спокоен със седмици. Дори с месеци.
Но една вечер мракът го обзел напълно. Започнал да удря майката и детето, удрял ги, удрял ги, докато накрая спрели да се движат. После побягнал.
Гласът на Мод пристъпва на пръсти през тишината, която Ленарт остави в кухнята след разказа си. Момчето със синдром хърка в спалнята. Това са едни от първите звуци, които Елса изобщо го чува да издава. Чува се дрънчене, щом Мод прокарва пръсти по празните буркани върху кухненския плот.
– Ние ги намерихме – прошепва тя. – Дълго време бяхме опитвали да я убедим да вземе момчето и да избяга, но тя се страхуваше твърде много. Всички се страхувахме. Той е ужасно опасен мъж.
Елса стиска ворша по-здраво.
– И какво направихте?
Мод сяда на един стол до масата и се свива. В ръка държи плик, подобен на този, с който дойде Елса.
– Познавахме баба ти. От болницата. Да, мила ми Елса, по онова време Ленарт и аз имахме кафене. Във входа на болницата. Баба ти идваше там всеки ден. Винаги си купуваше от нашите сънища.
– Наричаше ги „Миреваски сладки“ – спомня си Ленарт и Мод кима.
– Да, така че накрая ги кръстихме така. „Миреваски“. Дузина миреваски и половин дузина канелени кифли, това си взимаше баба ти, ден след ден. Сестра ми има пекарна недалеч оттук. Все още пека сладки за нея от време на време. А баба ти продължи да купува канелени кифли от пекарната ѝ през всички тези години, дори след като ние...
Тя се спира и махва с ръка малко засрамено, както правят възрастните хора, когато осъзнаят, че историите им започват да блуждаят.
– Всъщност не знам как се започна. Но баба ти беше човек, на когото можеш да разкажеш нещо такова, разбираш ли какво имам предвид? Не знаех какво да направя. Не знаех към кого да се обърна. Всички ужасно се страхувахме, но аз се обадих на баба ти. Тя дойде посред нощ със старата си ръждясала кола...
– Рено! – възкликва Елса, защото по някаква причина ѝ се струва, че Рено заслужава да бъде назован по име в приказката, ако той е спасил всички.
Ленарт прочиства гърло с тъжна усмивка.
– Нейното Рено, да. Дойде с него. Взехме момчето и майка му с нас и баба ти ни докара тук. Даде ни ключове за апартаментите. Нямам представа откъде ги взе, но каза, че ще уреди всичко със собствениците на блока. Оттогава живеем тук.
– Ами таткото? Какво станало, когато видял, че ги няма? – иска да знае Елса, въпреки че изобщо не иска да знае.
Пръстите на Ленарт търсят ръката на Мод.
– Не знаем. Но баба ти доведе тук Алф. Каза, че това е Алф и че той ще донесе всички вещи на момчето. После двамата се върнаха обратно в апартамента. Бащата на момчето се появил и... целият бил обзет от мрак. До дъното на душата си. Ударил лошо Алф...
Ленарт спира, както прави човек, когато внезапно се усети, че говори с дете. Превърта историята напред.
– Разбира се, вече бил изчезнал, когато дошла полицията. А Алф, ох, не знам. Откарали го в болницата и го превързали. После той се прибра сам и не каза и дума за случилото се. Два дни по-късно пак караше такси. Този човек е от стомана.
– А таткото? – натъртва Елса.
– Той изчезна. За дълги години. Вярваме, че оттогава ни търси, най-вече момчето, но го нямаше толкова дълго, че се надявахме...
Ленарт млъква, сякаш думите натежават твърде много на езика му.
– Но ето че ни намери – допълва Мод.
– Как така? – пита Елса.
Погледът на Ленарт блуждае по масата.
– Ами, според Алф е попаднал на съобщение за погребението на баба ти. Чрез него е намерил погребалното бюро. А там е намерил... – започва той, но като че ли пак си припомня с кого говори.
– Мен! – прошепва Елса, а сърцето ѝ още малко и ще изскочи.
Ленарт кима, а Мод пуска ръката му, заобикаля бързо масата и прегръща Елса.