– Малката ми Елса! Трябва да разбереш, че той не е виждал момчето от много години. А вие сте на един ръст и имате еднакви прически. Помислил е, че ти си нашето внуче.
Елса затваря очи. При всяко вдишване слепоочията ѝ пулсират сякаш два магнита опитват да пробият черепа ѝ. За пръв път в живота си Елса използва чиста, бясна воля, за да отиде в Страната-на-Почти-Будните, без да ѝ се спи дори малко. С цялата сила на въображението, която успява да събере, Елса призовава облачните животни и отлита с тях към Миаудакас. Събира всичкия кураж, който може да носи. После вдига очи към Ленарт и Мод и казва:
– Значи вие сте родителите на майката?
Сълзи се стичат по носа на Ленарт и падат върху покривката като дъжд по перваза на прозорец.
– Не. Ние сме родителите на бащата.
Елса зяпва.
– Родителите на таткото?
Гръдният кош на Мод се издува и свива. Тя потупва ворша по главата, става и донася отнякъде шоколадова торта. Саманта гледа ворша с подозрение. Ленарт отива да сипе още кафе. Чашата така се клати в ръката му, че част от съдържанието ѝ се разлива по кухненския плот.
– Елса, знам, че звучи ужасно да отнемеш едно дете от баща му. Да причиниш това на собствения си син. Но когато станеш баба или дядо, внуците ти са... – шепне той печално.
– Внуците ти са на първо място! Винаги! – допълва Мод с непоколебима, предизвикателна интонация.
Елса не е вярвала, че очите ѝ могат да горят по такъв начин. След това Мод ѝ дава плика, който взе от спалнята. Почеркът е на баба. Елса не разпознава името, но се досеща, че това е майката на момчето.
– Така се казваше. Преди полицията да ни даде от онези защитени самоличности, или както там се наричат – обяснява Мод и с възможно най-мекия глас успява да добави: – Баба ти ни остави това писмо преди няколко месеца. Каза, че ти трябва да го доставиш. Знаеше, че ще дойдеш.
Елса кима и затваря очи.
– Знам. Това е лов на съкровища. Баба обичаше лова на съкровища.
Ленарт си поема дъх нещастно. Погледът му среща този на Мод, след което той пояснява:
– Страхувам се, че първо трябва да ти разкажем за сина си, Елса. Трябва да ти разкажем за Сам. Да, името му е Сам. Това е едно от нещата, за които баба ти се извинява в писмото. Пише, че съжалява... че е спасила живота на Сам...
Гласът на Мод се пропуква и думите ѝ преминават в свистене.
– После се извинява, че се е извинила за това. Извинява се, че съжалявала за спасяването му и за това, че вече не била сигурна дали е заслужавал да живее. Въпреки че е била лекар...
Отвън нощта пристъпва бавно по улиците. В кухнята мирише на кафе и шоколадова торта. А Елса чува приказката за Сам.
Син на най-милия и на втория най-мил човек на света, той все пак пораснал по-зъл, отколкото някой можел да си представи. Станал баща на момчето със синдром, в което пък имало по-малко зло, отколкото хората смятали за възможно. Сякаш бащата го бил събрал всичкото в себе си и не оставил и капка за сина си.
Елса чува приказката за това как самият Сам едно време бил малко момче, а Мод и Ленарт, които копнеели за дете, го обичали така, както родителите обичат децата си. Както всички родители, дори най, най, най-лошите, все някога трябва да са обичали децата си. Така се изразява Мод. „Защото иначе човек не би бил човек. Не мога да си представя как би могъл да е човек, ако никога не е обичал децата си“, прошепва тя. И настоява, че грешката е била в нея, защото не може да си представи, че някое дете може да се роди зло. Грешката трябва да е в майката, ако някое момче, което в началото е било малко и беззащитно, се превърне в чудовище, Мод е напълно убедена в това. Макар Елса да отбелязва, че баба винаги казваше, че някои хора просто са си задници и вината си е тяхна.
– Но Сам вечно бе толкова ядосан, не знам откъде идваше целият този гняв. В мен трябва да е имало някакъв мрак, който съм му предала, а не знам откъде се е взел – шепне Мод съкрушено.
След което разказва за едно момче, което все се биело, измъчвало другите деца в училище и преследвало онези, които били различни. Разказва как вече порасналият Сам станал войник и заминал за далечна страна, защото жадувал за война. Там срещнал приятел. Първият му истински приятел. И всички около него видели, че тази среща го променила, изкарала наяве доброто в него. Приятелят също бил войник, но друг вид, не от онези с жаждата. Двамата станали неразделни. Сам казал, че приятел му бил най-смелият воин, който някога е виждал. Прибрали се заедно у дома и приятелят запознал Сам с едно момиче. Тя видяла нещо в него и за един-единствен миг Ленарт и Мод също го видели. Зърнали Сам, освободен от мрака.