– Надявахме се, че тя ще го спаси. Вътрешно всички вярвахме, че ще стане така, защото би било като в приказка. А когато си живял толкова дълго време в мрак, няма как да не ти се иска да вярваш в приказки – признава Мод.
Ленарт, който я е хванал за ръката, въздъхва:
– Но се появиха житейските обстоятелства – въздъхва Ленарт, – както става в толкова много приказки. Вината може би не беше на Сам. Или пък бе изцяло негова. Нека по-мъдрите от нас да преценят дали всеки човек е изцяло отговорен за действията си, или не. Но Сам отново замина на война. И се върна по-мрачен.
– Той беше идеалист – намесва се Мод разкаяно. – Въпреки всичката омраза и гняв, той беше идеалист. Затова искаше да стане войник.
Тогава Елса пита дали може да ползва компютъра на Мод и Ленарт.
– Ако имате такъв! – добавя тя извинително, защото си спомня същия разговор, който води с Вълчето сърце.
– Естествено, че имаме компютър – казва Ленарт с недоумение.
– В днешно време всички имат, не е ли така? – усмихва се Мод мило.
„Имееенно!“, мисли си Елса и решава да отбележи това пред Вълчето сърце следващия път, когато той се появи. Ако има следващ път.
Ленарт става, за да ѝ покаже къде е компютърът. Докато минават покрай спалнята, Елса вижда, че Мод е наредила сънища в голям кръг около леглото на момчето. В малкия кабинет в другия край на апартамента Ленарт обяснява, че техният компютър е много стар, разбира се, така че Елса трябва да е търпелива.
На малка масичка вътре в кабинета стои най-обемистият компютър, който тя е виждала. На гърба му има гигантска кутия, а на пода стои още една.
– Какво е това? – пита Елса и я посочва.
– Това е самият компютър – казва Ленарт.
– Ами това тогава? – пита Елса и сочи самия компютър.
– Това е мониторът – казва Ленарт, натиска голямото копче на кутията на пода и добавя: – Трябва му някоя и друга минута, докато зареди, така че ще почакаме малко.
– МИНУТА? – възкликва Елса, след което промърморва: – Уау. Наистина е стар.
Наистина старият компютър най-накрая зарежда и Ленарт, след много „ако“ и „но“, пуска интернет браузъра. Елса намира това, което търси, връща се в кухнята и сяда срещу Мод.
– Означава мечтател. За „идеалист“ говоря. Означава мечтател.
– Да, може да се каже – усмихва се Мод приятелски.
– Не може да се каже. Думата това означава – поправя я Елса.
Тогава Мод кима още по-приятелски. После разказва за един идеалист, който станал циник, а Елса знае какво означава това, защото един педагог в детската градина веднъж я нарече така. Стана голяма разправия, когато мама разбра за това, но педагогът не отстъпи. Елса не си спомня подробности, но ѝ се струва, че това стана след онзи път, когато разказа на останалите деца в детската градина как се приготвят колбасите.
Замисля се, че може би тези спомени изникват в ума ѝ като защитен механизъм. Защото тази приказка чисто и просто съдържа твърде много реалност. Лесно е реалността да ти дойде в повече, когато си почти на осем.
Мод разказва как Сам заминал на нова война. Приятелят му бил с него. Няколко седмици защитавали едно малко село от хора, които по причини, непонятни за Мод, искали да избият всичките му жители. Накрая получили заповед да се изтеглят, защото ситуацията била твърде опасна, но приятелят на Сам отказал да се подчини. Той убедил Сам и останалите войници да останат, докато дойдат подкрепленията и селото бъде в безопасност. След това качили в колите си толкова ранени деца, за колкото имало място, и потеглили към най-близката болница. Тя била на няколко десетки километра. Приятелят на Сам познавал жена, която работела там като лекар, и всички казвали, че била най-умелият хирург в целия свят.
Докато пътували през пустинята обаче, минали през мина. Експлозията била безпощадна. Завалели огън и кръв.
– Някой умрял ли е? – пита Елса, макар да не иска да знае отговора.
– Всички – отвръща Ленарт, макар да не иска да произнесе думите. – Всички без Сам и неговия приятел. Сам бил в безсъзнание, но приятелят му го измъкнал от горящата кола. Успял да спаси единствено него. Самият той имал метални шрапнели, забити в лицето, както и ужасни изгаряния. Но щом чул изстрелите и разбрал, че са нападнати от засада, той грабнал пушката си, втурнал се през пясъка и не спрял да стреля, докато в пустинята не останали само той и Сам, кървящи, но живи.
Онези, които стреляли по тях, били просто момчета. Не по-големи от децата, които войниците се опитвали да спасят. Приятелят на Сам осъзнал това, когато се надвесил над мъртвите им тела, с тяхната кръв по ръцете си. Никога вече не бил същият.
Понесъл неуморно Сам през пустинята. Припаднал чак когато стигнал до болницата и бабата на Елса се втурнала към тях. Тя спасила живота на Сам. Щял да накуцва леко с единия крак, но все пак щял да живее. Именно в болницата започнал да пуши от цигарите на баба. В писмото тя се извинява и за това.