Пийнахме и аз продължих:
— Съгласи се да дойде вкъщи да пием водка. Отбихме се в магазина, но ми се наложи тихомълком да се измъкна от там.
— Парите ли не ви стигнаха? — попита Сакердон Михайлович.
— Не, парите ми бяха предостатъчно — рекох, — но се сетих, че не мога да я пусна в стаята си.
— Да не би там да е имало друга дама? — попита Сакердон Михайлович.
— Да, може и така да се каже. В стаята ми има друга дама — подсмихнах се аз. — И сега не мога да пусна там никого.
— Женете се. Ще ме каните на обяд — каза Сакердон Михайлович.
— Не — отвърнах през смях. — За тази дама със сигурност няма да се оженя.
— Ами тогава се оженете за другата, от хлебарницата — посъветва ме Сакердон Михайлович.
— Ама вие защо така сте се засилили да ме жените? — попитах.
— Че какво лошо има? — рече Сакердон Михайлович, докато наливаше отново. — За вашите успехи!
Пихме. Водката, изглежда, беше почнала да ни хваща. Сакердон Михайлович си свали ушанката и я метна на леглото.
Изправих се и се разходих из стаята, като вече леко ми се виеше свят.
— Какво е отношението ви към покойниците? — попитах Сакердон Михайлович.
— Абсолютно отрицателно — каза той. — Страх ме е от тях.
— Да, и аз не мога да търпя покойници — рекох. — Ако ми падне покойник, и при това не ми е роднина, сигурно бих го ритнал.
— Мъртъвците не бива да се ритат.
— И все пак бих го ритнал с ботуш в мутрата — казах аз. — Не понасям покойници и деца.
— Да, децата са отвратителни — съгласи се Сакердон Михайлович.
— А според вас кое е по-лошо: покойниците или децата? — попитах.
— Децата май че са по-голямото зло, те ни се пречкат по-често. А покойниците поне не нахлуват в живота ни — каза Сакердон Михайлович.
— Нахлуват! — изкрещях и тутакси млъкнах.
Сакердон Михайлович ме изгледа проницателно.
— Искате ли още водка? — попита той.
— Не — отвърнах, но се усетих и добавих: — Не, благодаря, не искам повече — приближих се и отново седнах на масата. Възцари се мълчание. — Искам да ви попитам — продумах най-сетне, — вярвате ли в Бога?
Напречна бръчка проряза челото на Сакердон Михайлович и той каза:
— Има неприлични постъпки. Неприлично е да искате от някого петдесет рубли на заем, след като току-що сте го видели да слага в джоба си двеста. Негова работа е дали ще ви даде заем, или ще ви откаже; и най-удобният и приятен начин за отказ е да излъже, че няма пари. Но ако сте видели, че този човек има пари, всъщност сте го лишили от възможността просто и приятно да ви откаже. А да го лишите от правото му на избор, е свинщина. Това е неприлична и нетактична постъпка. Да се пита човека дали вярва в Бога, също е нетактична и неприлична постъпка.
— Е — рекох, — между двете няма нищо общо.
— Че аз и не ги сравнявам — каза Сакердон Михайлович.
— Е, добре — отвърнах, — да оставим това. Извинявайте, че ви зададох толкова неприличен и нетактичен въпрос.
— Моля ви — каза Сакердон Михайлович. — Просто отказвам да ви отговоря.
— И аз не бих отговорил — рекох, — само че по друга причина.
— И по каква? — вяло попита Сакердон Михайлович.
— Разбирате ли — казах, — според мен няма вярващи или невярващи хора. Има само желаещи да вярват и желаещи да не вярват.
— Значи онези, които желаят да не вярват, все пак вече вярват в нещо? — отбеляза Сакердон Михайлович. — А онези, които желаят да вярват, и без това не вярват в нищо?
— Може би е така — казах аз. — Не знам.
— А вярват или не вярват в какво? В Бога ли? — попита Сакердон Михайлович.
— Не — рекох, — в безсмъртието.
— Тогава защо ме попитахте вярвам ли в Бога?
— Просто защото да ви попитам вярвате ли в безсмъртието, звучи някак глупаво — отвърнах и се изправих.
— Да не си тръгвате? — попита ме Сакердон Михайлович.
— Да — казах, — време е.
— Ами водката? — рече Сакердон Михайлович. — И без това остана по една глътка.
— Е, хайде да я допием — казах.
Допихме водката и замезихме с остатъците от вареното месо.
— А сега трябва да тръгвам — казах.
— Довиждане — рече Сакердон Михайлович, докато ме изпращаше през кухнята към стълбището. — Благодаря за почерпката.
— И аз ви благодаря — казах. — Довиждане.
И си тръгнах.
Като остана сам, Сакердон Михайлович разтреби масата, прибра в долапа празната бутилка от водка, нахлупи си отново ушанката и седна на пода под прозореца. Облегна се с ръце отзад, тъй че те не се виждаха. А под отметнатия халат стърчаха голи костеливи крака, обути в руски ботуши с отрязани кончови.
Вървях по „Невски“, потънал в мислите си. Трябва още сега да отида при домоуправителя и да му разкажа всичко. А като се отърва от бабата, ще се въртя по цял ден около хлебарницата, докато не срещна пак онази мила госпожичка. И без това й дължа 48 копейки за хляба. Прекрасен повод да я издирвам. Изпитата водка си казваше думата и ми се струваше, че всичко се нарежда лесно и благополучно.