— Ей! — възкликнах. — Интересно с какво ли ще ме захапете? Нали зъбките ви са ей там!
Наведох се и погледнах към оня ъгъл, където според представите ми трябваше да бъде изкуственото чене на бабата. Но ченето не беше там.
Замислих се: може би мъртвата старица е пълзяла из стаята ми, за да си търси ченето? Може дори да го е намерила и да си го е сложила обратно в устата?
Взех стика и зашарих с него в ъгъла. Не, ченето беше изчезнало. Тогава извадих от скрина плътен бархетен чаршаф и се приближих до бабата. С лявата ръка държах стика в бойна готовност, а с дясната — бархетния чаршаф.
Тая мъртва баба ми вдъхваше страх, примесен с отвращение. Поповдигнах главата й със стика: устата й зяпаше, очите й се бяха бялнали, а по цялата й брадичка, там, където я бях ритнал с ботуш, имаше голямо тъмно петно. Погледнах в устата й. Не, не беше намерила ченето си. Пуснах й главата. Тя падна и се удари о пода.
Тогава разстлах на пода бархетния чаршаф и го придърпах до старицата. После с крак и с помощта на стика обърнах трупа на лявата му страна и после по гръб. Сега бабата лежеше върху чаршафа. Краката й бяха сгънати в колената, а юмруците — долепени до рамената. Така, легнала по гръб като котка, сякаш се беше приготвила за защита от връхлитащ орел. По-бързо да се отърва от тая мърша!
Увих бабата в дебелия чаршаф и я вдигнах на ръце. Оказа се по-лека, отколкото си мислех. Наместих я в куфара и се опитах да го затворя. Очаквах какви ли не затруднения, но капакът се затвори сравнително лесно. Щракнах закопчалките на куфара и се изправих.
Куфарът е пред мен, на пръв поглед съвсем обикновен, все едно че е пълен с бельо и книги. Хванах го за дръжката и се опитах да го вдигна. Естествено, не беше лек, но не беше и прекалено тежък, можех спокойно да го занеса до трамвая.
Погледнах си часовника: пет и двайсет. Това е добре. Отпуснах се в креслото, за да си отдъхна и да изпуша една лула.
Изглежда, сарфаладите, които хапнах днес, не са били съвсем читави, защото коремът ме присвиваше все по-силно. А може би причината е, че ги ядох сурови? Дали пък болките в корема не бяха на нервна почва?
Седя и пуша. А минутите се търкалят ли, търкалят.
Пролетното слънце грее в прозореца, примижавам от лъчите му. Сега пък се скрива зад комина на отсрещната сграда, а сянката от комина притичва по покрива, прелита през улицата и пада върху лицето ми. Сещам се как вчера по това време седях и пишех повест. Ето на: карираният лист и написаното с дребен почерк изречение: „Чудотворецът беше висок.“
Погледнах през прозореца. По улицата вървеше инвалид с изкуствен крак и звънко чаткаше и с него, и с бастуна си. Двама работници и някаква бабичка с ръце на кръста се кикотеха на смешната му походка.
Станах. Време е! Време е да тръгвам! Време е да закарам бабата до блатото.
Но се налагаше да взема заем от машиниста.
Излязох в коридора и спрях пред вратата му.
— Матвей Филипович, тука ли сте? — попитах.
— Тука съм — отвърна машинистът.
— Извинете ме, Матвей Филипович, но случайно да имате някакви пари? Вдругиден взимам. Ще можете ли да ми дадете трийсет рубли на заем?
— Мога — отвърна машинистът. Чух как ключовете му издрънчаха, докато отваряше някакво чекмедже. После отвори вратата и ми подаде нова червена банкнота от трийсет рубли.
— Много благодаря, Матвей Филипович — казах.
— Няма защо, няма защо — рече машинистът.
Пъхнах парите в джоба и се върнах в стаята си. Куфарът кротко си стоеше там, където го бях оставил.
— Е, време е да тръгвам — казах си.
Взех куфара и излязох от стаята.
Маря Василевна ме видя с куфара и ми подвикна:
— Къде ще ходите?
— При леля си — рекох.
— Шкоро ли ще ше върнете? — попита Маря Василевна.
— Да — отвърнах. — Трябва само да й занеса малко бельо. Ако успея, ще си дойда още днес.
Излязох на улицата. Стигнах благополучно до трамвая, като прехвърлях куфара ту в лявата, ту в дясната ръка.
Качих се от предната врата на втория вагон и замахах на кондукторката да дойде да й платя за себе си и за багажа. Не ми се щеше да подавам трийсетрублевата банкнота през целия вагон, а и не смеех да оставя куфара и сам да отида при кондукторката. Тя дойде до мен на площадката и отсече, че не може да ми върне. Трябваше да сляза на първата спирка.
Стоях ядосан и чаках следващия трамвай. Коремът ме болеше и краката ми леко трепереха.
И не щеш ли, в тоя момент видях милата си госпожичка: пресичаше улицата и не гледаше в моята посока.
Грабнах куфара и се спуснах подире й. Не й знаех името и не можех да я извикам. Куфарът ми пречеше много: държах го отпред с две ръце и го бутах с колене и с корем. Милата госпожичка вървеше твърде бързо — чувствах, че няма да мога да я догоня. Плувнах в пот, силите ме напускаха. Милата госпожичка зави в пресечката. Като стигнах до ъгъла, беше изчезнала.