Отгоре на всичко пристигна Огъста. Тя дойде само седем дни по-късно и се настани на Пикадили Теръс. Защо я беше поканила Анабела? „Безсмислено беше — обяснява тя — да ги държа далече един от друг. Но според мен имаше някаква надежда да ги запазя невинни. Аз чувствувах, че трябва да бдя над тези две същества.“ В началото Байрон прие Огъста с онзи пълен с омраза поглед изпод вежди. След няколко минути обаче се върна влечението му към нея. „Вие сте глупачка — каза той на жена си. — Как можахте да я пуснете в тази къща? Сега ще видите каква промяна ще настъпи за Вас във всяко отношение…“
И наистина животът от Сикс Майл Ботъм започна отново. Вечер той изпращаше Анабела в стаята й, където тя оставаше будна и дебнеше да чуе стъпките на Байрон. Те й подсказваха душевното състояние, в което щеше да се прибере при нея. Той изкачваше стъпалата ту енергично — белег за яд, — ту стъпките му се примесваха със стъпките на Огъста и се чуваше весел смях. Отношенията между тези три същества бяха необикновени. Анабела беше Пип. Огъста — Гус. Байрон за жена си беше Дък (патенцето ми), за сестра си — Бейби. Имаше все още и моменти на щастие. Байрон казваше на жена си: „Ако Ви познавах от петгодишната си възраст, бих могъл да бъда щастлив.“ Или: „Горкичката, Вие наистина лесно се задоволявате!“ Но някои дни бяха толкова ужасни, че Анабела намразваше Огъста до крайна степен и имаше желание да я убие. „Бях почти луда и за да се предпазя от страстта за отмъщение, се принуждавах да приема друга страст — романтичното опрощаване.“ Както някога бе защищавала Термопилите и се бе грижила за болните от чума, така сега искаше да спаси жената, която бе причина за нещастието й. Тогава омразата се превръщаше в безумно, всеотдайно приятелство. Като всяка влюбена жена тя изпитваше нужда да узнае повече за миналото на мъжа, когото обичаше. Огъста беше „тази, която знаеше“. Тя беше и тази, която я защищаваше, когато присъствието й дразнеше Байрон. Въпреки това, към края на юни, лейди Байрон показа ясно на зълва си, че гостуването й е продължило доста дълго време, и мисис Ли се завърна в Сикс Майл Ботъм.
През цялата тази пролет на 1815 година Байрон прекарваше почти всяка сутрин по един или два часа в бюрото на Мъри. Там той срещаше един от малкото писатели, към които изпитваше едновременно уважение и възхита — сър Уолтър Скот. Двамата мъже с голямо удоволствие водеха разговорите си. Скот беше чул, че Байрон бил екстравагантен млад мъж; неговото впечатление обаче не беше такова. Никой по-добре от него не можа да оцени благородното в характера на Байрон. По въпросите на религията и политиката те стояха на противоположни позиции, но Скот не вярваше, че разбиранията на Байрон са много здрави. Той му каза, че ако поживее още няколко години, ще промени чувствата си. Байрон живо отговори: „Може би сте от онези, които предричат, че ще стана методист?“ — „Не, не — отвърна Уолтър Скот, — не допускам че ще направите такова глупаво покръстване. По-скоро бих очаквал от Вас да приемете католическата вяра и да се отличите със сериозното си разкаяние. Религията, към която може би ще се привържете, един ден ще трябва да упражнява голямо влияние върху въображението.“ Байрон само се усмихна многозначително.
Те си размениха подаръци. Скот даде на Байрон един красив златен кинжал, който някога бил притежание на страшния Елфи Бей. Байрон му изпрати няколко дни по-късно една сребърна надгробна ваза, пълна с кости, върху която бе поръчал да гравират стиховете на Ювенал121:
Скот умееше както никой да успокоява Байрон и да му внушава доверие. „Той беше често меланхоличен — пишеше Скот — и почти мрачен. Когато го виждах в такова настроение, изчаквах или да се размине от само себе си, или да се яви някакъв естествен и лек повод да го накарам да заговори; тогава почти винаги сенките изчезваха от лицето му.“
122
Прецени колко тежи върховният пълководец. Само смъртта показва колко са нищожни човешките тела. — Б.пр.