Къщата на Пикадили Теръс беше тъжна, сякаш някой бе починал. В салоните се разхождаха съдии-изпълнители, които трупаха на купчини книгите в очакване на разпродажбата. Тя се състоя на 6 април. Мъри купи повечето от книгите и големия параван, върху който Байрон беше залепил портрети на Джексън, на Анджело и гравюри, представляващи прочути боксови мачове.
Стаята на Байрон беше пълна с хапчета и течни лекарства за чернодробното му заболяване. Тук-там изоставени предмети напомняха още за присъствието на Анабела. В тази мрачна атмосфера Байрон бавно се успокояваше. Както някои хора, отгледани във влажен и мъглив климат, са здрави само сред мъгли и дъждове, така и той не понасяше дълго слънцето на щастието. Анабела си бе отишла. Като Едълстоун, като Матюс, като Маргърит Паркър, като неговата М. А. Ч., като странната мисис Байрон, така и тя се бе изплъзнала от неговия живот. Вече и тя беше частица от тайнственото обаяние, което имаха за него сенките и смъртта. Сам в тази голяма къща, той вечер сновеше от стая в стая, сядаше на работната си маса и мислеше за ония часове, които му бяха приятни, за натежалата от мисли глава, която често бе търсила спокойствие на рамото му, за онова малко момиче, което бе наричал „инструмент за мъчение“, докато беше тук, и което му ставаше скъпо сега, когато вече го нямаше. Той вземаше лист хартия и покривайки го със сълзи, докато пишеше, намираше без усилие онзи естествен и прост ритъм, който пораждаше у него само скръбта:
Понякога го обхващаше силен гняв. Той особено много мразеше мисис Клеърмонт; подозираше я, не без основание, че е поощрила лейди Байрон да го напусне. Беше съчинил срещу нея няколко прекалено обидни стиха:
Ужасно описание, при което накрая сравняваше старата гувернантка с горгона128 и правеше страшен портрет — сбръчкани бузи, очи от камък, а под кожата кръв, която се е превърнала в тиня. Не беше ли всичко това преувеличено? Да, разбира се, но той вече не беше господар на себе си. Чувствуваше се като подгонено от хайката на обществото животно. Политическата коалиция, която го бе атакувала по времето на Корсарят, надаваше отново глас, и то свирепо. Както винаги непредпазлив, Байрон бе публикувал наскоро стихове (уж преведени от френски), в които наричаше Наполеон „син на свободата“, и една ода за звездата на Почетния легион — „звезда на смелите, чиито лъчи са образувани от душите на умрелите герои.“ Трицветното знаме беше сравнил с „небесна дъга, чиито божествени оттенъци бяха избрани от Свободата“. Вестник „Чампиън“, публикувайки „Интимни поеми“ на лорд Байрон, казва, че държал да ги представи на своите читатели, за да покаже какви морални нрави съпътствуват политическите убеждения на благородния лорд… След тази кампания в очите на простолюдието Байрон стана враг на Англия. Неговата „непорочна и така дискретно мълчалива жена“ изглеждаше символ на всички британски добродетели. Хората почти се радваха, че го считат за виновен. Този сакат свободомислещ поет, либерал, никога не е бил истински англичанин. „Той не бе крил, че негодува срещу всякакво семейно благоприличие; докато поведението му можеше да мине за артистична разпуснатост, само най-строгите хора бяха протестирали, но когато скандалът на Пикадили 13 бе преминал границите на допустимото, въпросът беше станал по-различен“, и мнението на средните класи се бе надигнало срещу него.
128
Горгони — баснословни чудовища, три сестри: Медуза. Евриала и Стено, които притежавали силата да вкаменяват всеки, който ги погледнел (мит.). — Б.пр.