И тъй двата гласа се редуваха. Байрон признаваше високите добродетели на Шели, но понякога се ядосваше на неговото неразбиране на действителните проблеми. Шели се оплакваше на Мери от светския и високомерен характер на Байроновото мислене. Но те бяха станали така неразделни, че Полидори започна да ревнува Шели за мястото, което бе заел в живота на Байрон, и искаше да го предизвика на дуел.
Хобхаус с право бе съветвал Байрон да не взема със себе си Поли-Доли. Младият доктор беше станал непоносим. Той имаше претенцията да участвува в техните дълбокомислени разговори и ги разваляше. Влизаше в разпри с жителите на Женева и Байрон трябваше да ги усмирява. Байрон проявяваше към него изключително търпение, наричаше го „детето и детинския доктор Поли-Доли“ и казваше, че голямата част от живота си прекарва в грижи към своя лекар.
В началото на юни Шели и Байрон тръгнаха на една голяма обиколка по езерото, като за щастие можеха да оставят Полидори в „Диодати“, защото си бе навехнал крака. При Мейери двамата поети бяха изненадани от силна буря. Байрон бързо си свали дрехите и понеже Шели не знаеше да плува, предложи да му помогне да се спаси. Шели отказа, седна спокойно на дъното на лодката и заяви, че ще потъне, без да се опитва да се бори.
Те обиколиха заедно страната на Русо, доста доволни един от друг, въпреки че ритъмът им на живот бе съвсем различен. Шели ставаше със слънцето, тичаше по планинските пътеки; Байрон ставаше към обед и не обичаше да ходи. Но те с удоволствие препрочитаха „Новата Елоиза“ сред пейзажите, описани в книгата. Останаха поразени от Шильонския затвор. „Никога не съм виждал — писа Шели — по-ужасен паметник на суровата и жестока тирания, която човек се наслаждава да упражнява върху човека.“ В килията на Бонивар, където Байрон изписа своето име, те поискаха да им се разкаже историята на тази жертва на тираните и Байрон за една нощ написа „Шильонският затворник“, докато Шели съчиняваше своя „Химн за възвишеността на ума“. По време на това пътуване Байрон добави няколко строфи към Чайлд Харолд. Някои бяха за Русо, за Кларанс129. „О, Кларанс! — На любов си люлка свята!“, други за Лозана на Гибън130 и за Ферни131 на Волтер. В градината на Гибън Байрон откъсна клонче от акацията, под която Гибън бе съзерцавал Монблан, след като бе написал последната фраза на своята книга. Шели не го последва от страх да не обиди по-голямото име, името на Русо.
По време на това пътуване влиянието на Шели върху Байрон нарасна. Той му предписа „няколко дози Уърдсуърт“. Байрон винаги беше отказвал да чете Уърдсуърт. Но в тази обстановка, успокоен и очарован от красотата на езерото, той започна да харесва поезията му, в която откриваше същата пантеистична любов, която беше религия на Шели. Под това двойно влияние в стиховете, които пишеше тогава, се появиха нови за него теми. Към „суетата на суетите“, която лежеше в основата на цялата Байронова поезия, се вплитаха и по-нежни нотки. Може би в края на краищата животът не беше чак толкова лош. Застанал край тези спокойни езерни води, гледайки красивите планини, самият Харолд вярваше, че е намерил душевния мир. Самота и природа — може би това беше тайната на щастието, което дотогава бе смятал за невъзможно.
Стилът привидно оставаше байроновски; контурите запазваха обичайната си чистота. Но под влиянието на забавения и тежък ритъм на Уърдсуърт стиховете сякаш изразяваха едно друго разбиране за света. Острият и пламенен глас беше оставил следа в съзнанието на Байрон и понякога, особено вечер, когато небето и земята бяха толкова спокойни, гледайки във водата отражението на звездите и огромната сянка на планините, Байрон сякаш усещаше смътното туптене на някакви тайнствени и благотворни сили. Но подобни мисли го завладяваха само временно. „Да забрави своята самоличност, да се изгуби в красотата на Цялото“, възможно ли беше това за Големия егоист?
129
Градче в Швейцария на езерото Леман, прочуто с това, че Ж.-Ж. Русо е живял там. — Б.пр.