Докато пътуваше, бързата смяна на действията и картините можеше да го накара да забрави за момент вътрешната си драма. Щом се върна към установения спокоен живот в „Диодати“, във въображението му отново се появиха неговите призраци. А действителният живот беше всъщност толкова прост. Но какво представляваше животът! Тези обрасли с трева склонове, това спокойно езеро? Колко далече беше останала къщата на Пикадили, замърсена от празни шишета и кредитори. Онези, които отсъствуват, са като мъртви за нас. И те като мъртвите са бледи сенки; също както забравяме чертите на мъртвите, така забравяме и техните черти. Но и също като мъртвите отсъствуващите ни навестяват често и простират около нас своите плащаници. Мери-Ан… Огъста… Анабела… Както по времето на Корсарят мисълта обхождаше всичко — да, всичко. Той беше причинил много зло, но не се считаше за виновен. Юношеската му душа беше великодушна; човешката злоба обаче направи от него чудовище. Как бе похабена една добродетел! Несправедливостта и жестокостта на Съдбата го възмущаваха. Изпаднал в силно душевно вълнение, но с будно съзнание, той си спомняше една след друга всички прояви на тази съдба… Анзли…
Написа една дълга поема за детската си любов — Сънят. Странно, той беше неспособен да се освободи от това толкова незначително приключение… Написа и „Станси за Огъста“:
Какво ли ставаше с Огъста отвъд моретата? Той не знаеше. Езерото със сребристите води, което се простираше под прозорците на вилата, му напомняше за Нюстедското езеро. Там, на онези други брегове, обрасли с тръстики, той беше прекарал щастливи мигове с нея. Пишеше й трогателни писма: „Не се упреквайте и не намразвайте сама себе си. Ако мразите някого от нас, то би трябвало да мразите мен — но недейте, това би ме погубило. Ние сме последните хора на света, които трябва или биха могли да престанат да се обичат…“ „… Какъв глупак бях, че се ожених — а и Вие не бяхте по-умна, скъпа. Колко щастливо можехме да живеем двамата сами — стара мома и ерген; никога няма да намеря човек като Вас — нито Вие (колкото и нескромно да Ви прозвучи) някой като мен. Ние сме създадени да живеем заедно и тъкмо затова ние — или поне аз съм разделен от обстоятелствата от единственото същество, което би могло да ме обича или към което бих могъл да се чувствувам истински привързан. Ако бяхте калугерка и аз монах, щяхме да можем да си говорим поне през решетката, а не през цяло море. Няма значение, гласът и сърцето ми си остават завинаги Ваши.“
Тя не отговаряше по този начин; в своите неясни, малко тревожни писма казваше, че често се вижда с Анабела, че Анабела била много добра с нея… Много добра, лейди Байрон? Хм! Това го учудваше. В неговата галерия от алегорични образи Анабела ставаше Безмилостната съпруга, неговата „нравствена Клитемнестра“. Мадам дьо Стал, която живееше на отсрещния бряг на езерото, в Копе133, и която той посещаваше доста често, искаше да го сдобри с Анабела; тя го бе накарала да й пише, но той знаеше, че е безполезно. Анабела бе разбила сърцето му; това сърце, за което той обичаше да казва, че е твърдо като камък, сега бе сякаш премазано от слон.
Той, разбира се, беше виновен спрямо лейди Байрон, но тя беше негова жена, беше се омъжила за него „за добро и за зло“, тя не беше „определена от провидението“, за да го наранява… Съдбата щеше един ден да отмъсти за него. От античните богини той най-много почиташе Немезида, богинята на отмъщението. Той правеше тайнствени предсказания: „Един ден това, което тя прави, ще се стовари върху собствената й глава; мъстителят няма да бъда аз, защото чувствата ми към нея не са чувства на отмъщение, но запомнете какво Ви казвам и ще видите, че рано или късно тя ще свърши злощастно.“ А когато Анабела се разболя, той написа:
133
Селце в Швейцария на Женевското езеро, известно с това, че там е живяла мадам дьо Стал. — Б.пр.