Посещенията у мадам дьо Стал бяха единствените му контакти с външния свят. Той се възхищаваше от малкия замък Копе, така красив с кафявия си покрив, със затворения от две кулички двор, с прекрасния парк, с водопада и урвата. Понякога Байрон срещаше там англичани, които го гледаха, сякаш беше самият сатана. Една английска дама, мисис Харви, припадна при влизането му, което накара дъщерята на мадам дьо Стал, приветливата и красива дукеса дьо Брогли, да възкликне: „На шестдесет и пет години това наистина е прекалено!“ Останалите обитатели на Копе не му симпатизираха. Дук дьо Брогли намираше, че прекалено много „освежава“ разговора си с „цинични и присъщи на вулгарните либерали шеги“. Мадам дьо Стал го укоряваше. „Не трябва да обявявате война на целия свят — казваше тя, — това е невъзможно. Светът е прекалено силен за един индивид, какъвто и да е той. Самата аз също се опитах на младите си години, но разбрах, че е невъзможно.“ Изглежда, че тя имаше право. Байрон беше поискал да атакува забулените в мъгла върхове, на които се намираха британските условности, но никой не може безнаказано да напада боговете, в които тайно вярва, и сега той беше там, прикован на своята самотна скала от омразата на хората, един Прометей, подходящ само да забавлява жалките морски нимфи — сестрите Годуин.
Байрон научи от мадам дьо Стал, че Каролайн Лам бе публикувала неотдавна — на 10 май — един роман, в който той бил главният герой. Даде му го да го прочете. Той се наричаше „Гленарвън“ и на титулната му страница бе отпечатан епиграф от „Корсарят“:
Байрон прочете романа не без усилие, защото това беше една твърде отегчителна книга. Лейди Каролайн беше описала живота си почти буквално. Съвсем млада, героинята се омъжваше за лорд Ейвъндейл, който беше самият Уилиям Лам. Ако лорд Ейвъндейл имаше някакъв недостатък, това беше великодушният му и прекалено благ характер, който го караше да позволява на лекомислената си съпруга да ръководи и урежда всички неща. „За мен Вие ще бъдете законът — казваше лорд Ейвъндейл на жена си, — Вие ще бъдете моя любовница, мой водач, а аз — доброволен роб.“ Естествено лейди Ейвъндейл се отчуждаваше постепенно от този слабохарактерен съпруг и обикваше Гленарвън — смесица от Байрон, Корсарят и Лара. „Аз съм досадѐн от живота — възкликваше Гленарвън, — досадѐн от всички хора, от любовта. Damn it! Don’t talk about it134“. Лейди Оксфорд, описана твърде строго, играеше също своята роля: „Тя вече не беше в първа младост и някакъв педантизъм отнемаше много от очарованието й.“ Лейди Каролайн беше си позволила да публикува истинското писмо, с което Байрон скъсваше с нея, като писмо на Гленарвън до лейди Ейвъндейл. Накрая Гленарвън се удавяше в морето.
Каролайн страстно желаеше да узнае какво мисли Байрон за нейната книга. Той съчини малък куплет:
Байрон реши, че ако авторката беше написала простата истина, романът щеше да бъде по-романтичен и много по-забавен. „Колкото за приликата — добавяше той, — портретът ми не може да бъде много точен, защото не й позирах достатъчно дълго време.“
Отсъствуващите са като мъртвите… Но ние живеем понякога много повече с мъртвите, отколкото с живите. Какво представляваше Клеър, настоящата любовница, до натрапчивите сенки? Тя се изкачваше всяка вечер в „Диодати“ при своя любовник, а призори си тръгваше през лозята, за да се върне в къщата на Шели. Тя беше бременна и твърде тъжна. Помагаше на Байрон, като преписваше „Шильонският затворник“ и новите строфи на „Чайлд Харолд“. Отегчаваше го и го дразнеше. Жена без произход, без свян, тя се бе хвърлила на врата му, подтиквана от интелектуални претенции… И сега чакаше дете от него? Добре. Той щеше да отгледа детето. То щеше да бъде част от Байроновия клан и може би щеше да има нужда от него, защото Ейда всъщност не беше негова. Но той не искаше повече да вижда майката.