Байрон

През август в „Диодати“ го посети Люис, авторът на „Монахът“, който му преведе няколко пасажа от „Фауст“ на Гьоте. Тема само за него. Поставените от Фауст въпроси за вселената, договорът с дявола, загубата на Маргарита, не беше ли всичко това точно неговата история? Но ако Байрон беше създателят на Фауст, той щеше да го направи по-смел и по-мрачен. Защо трябваше да трепери пред духовете? Един мъж, един истински мъж не се бои от тях и не се бои от смъртта.

Една творба винаги се ражда от силно вълнение, което прави плодородна благоприятната почва. У Байрон почвата беше готова; това беше онази съвкупност от горещи, неизразени чувства — страх, любов, желание, съжаление, — лава, която отново заплашваше да залее всичко. От вълнението, което предизвика у Байрон прочитането на „Фауст“, и от алпийската природа произлезе една голяма поетична драма: „Манфред“. Той съчини първите две действия за дванадесет дни — по време на същото това пътуване. Пейзажите, които описваше в проза за Огъста, ставаха с леки изменения части от новата драма и се преплитаха с отчаяните му самопризнания. Всички действителни сцени от пътуването, срещата с един ловец, с един овчар, който пее пастирска песен, влизаха непосредствено в тази поема, чийто сюжет беше достатъчно неопределен, за да приеме всичко.

Манфред, феодален владетел на едно селище в Алпите, се занимава с тайнственото изкуство на магията. Той е богат, учен, но душата му сякаш се измъчва от спомена за голямо престъпление. В една от първите сцени, твърде фаустовска по настроение, той вика духовете на Земята, на Океана, на Планините, на Светлината. „Що искаш ти от нас, о смъртен син? Кажи!“ — питат духовете. „Забрава.“ — „На какво — кого — защо?“ — „На туй, което е у мене…“ Какво има у него? Той ни оставя сами да отгатнем… Скръб по една жена, Астарта, която е изгубил и с която иска да се събере; желание да си отмъсти на друга жена, която не е назована. Срещу нея се произнася ужасно заклинание от един тайнствен глас и понеже Байрон не може да излезе от себе си, да забрави личността си, алюзиите му са ясни и символите прозрачни, ние разбираме, че Манфред е Байрон, Астарта е Огъста, а обектът на заклинанието е Анабела.

Ти ще спиш, ала без сън твоят дух ще бди навън: и ще виждаш сенки там, мисли, що се не отпъждат; тайна сила те осъжда да не бъдеш нивга сам; ти си като в чер саван, като в облаци развян; вечно тъй ще се върти този кръг — и в него ти. Ти не виждаш моя лик, но ще чувствуваш все пак, че при тебе в ден и мрак близо аз съм всеки миг; и от таен страх сломен, ще обърнеш взор тогаз, но ще видиш удивен, че съм твойта сянка аз: но в свръхземна мощ пленен — ще мълчиш ти всеки час. От гласа на кобен бог ти с проклятие си кръстен; злобен дух, жесток и строг, те заплита в своя пръстен; всяка радост и любов ти отнема тъмен зов; няма да намериш мир в нощната спокойна шир и с томление денят ще изпълва твойта гръд. От твоите сълзи лъжовни изтръгнах аз убийствен сок; от черното сърце отровно изстисках черен аз поток; от твоята усмивка аз изтръгнах скритата змия; изпитах не една отрова, но твойта беше най-сурова. В студа на твоето сърце и в змийската усмивка твоя, в лукавството ти и в покоя лъжлив на твоето лице; в изкуството ти, чрез което пред всички скриваш си сърцето; в това, че чужда скръб те радва, в това, че с Каина си брат — заклевам те и нека сявга сам ти да бъдеш своя ад!135

После Манфред моли една магьосница да извика за него духа на Астарта; той й я описва — това е Огъста:

Тя по черти приличаше на мене — очите й, косите й, лицето й, всичко и дори гласът й — всички тъй казваха — приличаха на мойте; обаче всичко: по-меко, смекчено до красота; тя бе със същите самотни мисли, същото безцелно блуждение и търсене на туй, което се не знай, и дух, способен да разбере вселената — но не туй само — в нея имаше и нещо, което няма в мене, нещо кротко: усмивка, състрадание и сълзи — това, което нямам аз; и нежност — но нежност имах много аз към нея; смирение — но него не съм имал аз никога. Да, грешките й бяха и мои — добродетелите й обаче бяха само нейни. Аз я любих и — и убих я!