Този тънък начин за сближаване с виновната й го сочеше нейният дълг, както вероятно би я карала да постъпи и ревността и злопаметността, но под маската на дълга до съзнанието на изпълнената със скрупули жена се плъзгаше едно по-смътно и съвсем естествено усещане — необходимостта да узнае истината. Само сигурността е способна да унищожи ревността. А Анабела не беше сигурна в истинската причина за неуспеха си в тази ужасна авантюра. Тя беше разбрала, че в къщата й витае грехът на кръвосмешението още от деня на сватбата си, но проявите, които й го подсказваха, не се ли отнасяха до една вече отминала, изгаснала и укротена страст? Или, обратно, тази чудовищна любов продължаваше и след брака й? Тя не знаеше и изпитваше страстно желание да стигне до истината. Огъста заемаше голямо място в мислите й и би било учудващо, ако в безпокойството си не се стремяхме винаги упорито към онова същество, което носи тайната — макар и ужасна — само за да можем да я узнаем.
При това объркано душевно състояние лейди Байрон успя да си намери доверителка. Тя посети една близка приятелка на Огъста, мисис Джордж Вилиърс, която я беше молила да поддържа зълва си срещу клеветите, и й каза истината. Мисис Вилиърс беше добра жена, но както остана смаяна, така и дълбоко се заинтригува. Огъста толкова пъти й бе говорила за раздялата с брат си и за слуховете, които се носеха, с такъв невинен тон на обида, че най-напред тя трудно повярва на лейди Байрон. Когато се убеди, тя дълбоко се възмути. Човек би могъл да прости — казваше тя — на една разкаяна, примирена с вината си Огъста, но това надменно лекомислие по отношение на престъплението беше нетърпимо. Така мислеше и лейди Байрон. Както някои мъже са готови да помогнат на разорен приятел, стига той напълно да се откаже от капчица щастие или удобство, така и тези две жени бяха готови да се притекат на помощ на грешницата, но при условие, че тя се самопорицае. Байрон също беше грешник, но поне знаеше какво е грях. Огъста сякаш никога не се бе замисляла за това. „Винаги съм забелязвала — пишеше Анабела изключителната разлика между чувствата на Байрон — доколкото можеха да се отделят от действията му, които бяха по-изтънчени и пристойни по въпросите на морала, и тези на Огъста. Тя, изглежда, не считаше грешките си за сериозни.“
Мисис Вилиърс беше съгласна с лейди Байрон, че трябваше да накара Огъста да потъпче гордостта си и да се разкае. Мисис Ли очевидно намираше за естествено приятелските отношения между снаха и зълва да продължат пред обществото. Трябваше да я накарат да почувствува, че отсега нататък тя е извън законите. Лейди Байрон писа на мисис Ли: „Не исках да Ви тревожа преди раждането на детето Ви, но тъй като знам, че вече сте се възстановили, не мога повече да крия от Вас, че имам причини, основаващи се на някои обстоятелства в поведението Ви, които впрочем (колкото и да съм сигурна, че са достоверни) желая да заровя в мълчание, причини, които ми налагат неотменния дълг да огранича връзките си с Вас…“
Двете добродетелни жени се питаха с чувство на безпокойство как ли щеше да реагира при тази заплаха виновната им посестрима: „Мисля, че първото чувство, което ще изпита, ще бъде страх, а второто — гордост…“ Но отговорът на Огъста беше скромен: „Принудена съм, заради доброто на децата си, да приема съчувствието Ви, което Ви кара само да ограничите връзките си с тази, която според Вас не е вече достойна за Вашето уважение, нито за Вашите чувства! Ще дойде време, когато мнението Ви ще се промени.“
И за да се завърши това духовно лечение, оставаше да изтръгнат от нея най-напред признание за престъплението, после обещание, че повече няма да се вижда с Байрон. Кореспонденцията между снаха и зълва продължи и малко по малко по-слабата от двете се поддаде и изпадна в откровение. Тя призна, че преди брака са съществували греховни отношения, но се закле, и в тона й личеше искреност, че след сватбата се е противопоставила.140 Тогава разпитът започна да става по-подробен. Когато двама души по взаимно съгласие са оставили дълго време неизяснен важен и болезнен въпрос, в момента, когато вече решават да отворят този духовен абсцес, понякога изпитват мъчително, но силно удоволствие и смътна радост да се ровят заедно в подробностите, които са били както за единия, така и за другия обект на толкова много самотни размишления. Анабела обясняваше на Огъста как (още в деня на първото посещение в Сикс Майл Ботъм) всичко й се видяло подозрително, а Огъста смирено осъждаше собствената си заблуда и наивната си увереност в неведението на Анабела.
140
Лейди Байрон на мисис Ли: „Понеже не се опитвате и никога не сте се опитвали да ме лъжете по отношение на миналите факти, за които убеждението ми е непоколебимо, аз съм готова да Ви повярвам, след като го твърдите, че никога съзнателно не сте искали да ми навредите…“ Лейди Байрон на мисис Вилиърс: „Получих отговор, какъвто трябваше и какъвто се надявах да получа. Напълно съм убедена в невинността на Огъста по време на целия период, който ме интересува.“ — Б.пр.