Той остана очарован от Амброзианската библиотека142, където му показаха спомени от Лукреция Борджия — къдрица от дългите й красиви коси и писма — „толкова хубави, толкова нежни, че той се почувствува нещастен, загдето не е бил роден по-рано, поне да я види“. „И отгатнете, моля Ви — писа той на Огъста, — кой е един от подписите й: ето този, +, едно кръстче, което според нея трябвало да стои на мястото на името й… Забавно, нали? Предполагам, че знаете за прочутата й хубост, и то прочута, защото е умеела да я използува; също така знаете, че е обичала този кардинал Бембо (и една история с баща й, папа Александър VI, с брат й — Цезар Борджия, в което някои вярват, други не). Накрая тя става херцогиня Ферара и превъзходна майка и съпруга; истински пример.“
В Миланската скала, в ложата на Брем, Хобхаус и Байрон се запознаха с един французин, господин Бейл, бивш интендант към императорския двор, който им разказа невероятни истории. Каза им, че бил частен секретар на Наполеон по време на отстъплението му от Русия. „Наполеон тогава напълно беше си загубил ума — разказваше Бейл — и подписваше декретите си: ПОМПЕЙ.“ Когато Бейл му казал: „Ваше величество греши“, той го погледнал с ужасена гримаса и казал: „О, да!“ В един ден Бейл видял осемдесет и четирима генерали да идват в главната квартира разплакани и да викат: „Ах, дивизията ми… Ах, бригадата ми…“ Когато императорът заминал, Бейл останал да служи при Мюра143, който седял на леглото си и горчиво плачел. После господин Бейл говори за Талейран, каза, че щели да го осъдят и че Наполеон не бил достатъчно жесток. Каза им също, че мадам Ней била в Милано и че накарала да изпишат на гроба на мъжа й: „Тридесет и пет години слава, един грешен ден.“ Чуден беше този господин Бейл, на най-невероятните случаи винаги лично бе присъствувал. „Имам пълно основание — пише Хобхаус, след като грижливо бе записал всички интересни анекдоти — да мисля, че Бейл е достойна за доверие личност, но малко е грубоват в приказките и има вид на материалист, какъвто всъщност е.“
В Милано Байрон и Хобхаус срещнаха отново нещастния Поли-Доли. Беше се скарал с един офицер и Байрон, за кой ли път, отново трябваше да се намеси, за да го спаси. Младият доктор беше сега кандидат за лекарското място при Уелската принцеса. „Горката жена — каза Хобхаус, давайки му препоръчително писмо, — трябва да е луда, за да вземе такъв доктор.“ Но Луи дьо Брем, по-справедлив от Хобхаус (който ненавиждаше чужденците), прецени по-добре горкия доктор. „Трудно е да се срещне — писа той на мадам дьо Стал — по-честен човек от Полидори, по-наивен и доверчив.“
Луи дьо Брем добавяше и мнение за Байрон, което беше още по-интересно, защото потвърждаваше мнението на Уолтър Скот: „Лорд Байрон е много приветлив човек. Представи му се случай да засвидетелствува добронамереността си към Полидори и той се зае с готовност и усърдие да услужи. Да Ви кажа ли? Мисля, че има хора с по-малко социални добродетели може би, но с дълбока човешка същност. Лорд Байрон е надарен с твърде много качества, които съвсем естествено е хората от неговата страна и неговите близки да не забелязват, защото му липсват онези, които обикновено се изискват… Ние го накарахме да почувствува колко сме далече от мненията за него и че зависи изцяло от него да ни помогне да си съставим наше. Творбите му толкова много се харесват на приятелите ни, които знаят английски, че без да говорим, ние му доказваме всеки момент сърдечното си възхищение. В резултат на това между него и нас се установи интелектуален контакт и той му дава възможност да се чувствува самоуверен сред обществото, с което съм го заобиколил.“ Наградата на тези, които умеят да успокояват изтерзаните души, е, че те единствени ги разбират.
Италианските приятели на Байрон му показаха всички забележителности на Милано. Той чу ехото на Симонета и видя Миланската катедрала на лунна светлина. Господин дьо Бейл се учуди от ефекта, който произведе върху Байрон една картина на Даниел Крепси, на която е изобразен един свещеник, затворен в ковчег, поставен в средата на някаква църква, който по време на опелото изведнъж надига савана, излиза от ковчега и извиква: „Аз съм прокълнат справедливо!“ Едва можаха да откъснат от тази картина развълнувания до сълзи Байрон. От уважение към гения приятелите му се качиха мълчаливо на конете си и отидоха да го чакат на една миля по-далече.