Накрая, на 4 ноември, Хобхаус и Байрон заминаха за Венеция. Прекосиха Бреша и Верона (където Байрон с радост си припомни за Жулиета), Виченце, а една нощ, докато дремеха в гондолата при мрачното небе, изведнъж се събудиха сред светлините на Венеция. Шумът от веслата им говореше, че се намират под някакъв мост; гондолиерът им извика: „Риалто!“ Няколко минути по-късно те слязоха пред хотел „Великобритания“ на Канале Гранде и едно великолепно стълбище ги отведе до позлатени стаи, с рисувани копринени тапети.
XXVIII
Вълшебният град на сърцето
… където винаги се долавя частица от въображението и леглото, което урежда всичко.
Байрон писа на Мъри: „Венеция ми хареса толкова, колкото очаквах, а аз очаквах много. Тя е един от онези градове, които познавам, преди да съм ги видял, и след Ориента, е другото място на света, за което винаги съм мечтал. Обичам меланхолично-веселите разходки с гондоли и тишината на каналите. Не ме дразни дори очевидното западане на града, макар че съжалявам за своеобразните костюми, които са изчезнали. Впрочем има и доста останали, а и Карнавалът наближава.“ А на Том Муър той писа: „Имам намерение да остана във Венеция през цялата зима… Градът не ме разочарова… Прекалено дълго съм живял сред развалини, за да не обичам опустошението.“
Той харесваше венецианския диалект, както и боядисаните в охра венециански къщи, звучните имена и розовия мрамор на палатите, зловещата красота на черните лодки. В града на Търговеца и на Мавъра, на Порция и Дездемона той имаше чувството, че на всеки ъгъл среща сянката на Шекспир. В този град, в който ходенето пеш беше заменено с бавното плъзгане на гондолите, той забравяше недъга си.
Венецианската република не съществуваше вече. Крилатите лъвове на Сан Марко не закриляха нито дожа, нито Съвета на десетте. Французите бяха изгорили Bucentaure145. Както в Милано, така и тук австрийски губернатор представляваше Метерних. Но в града се бе запазил вкусът към наслади и веселие. Кафенетата на площада Сан Марко бяха пълни. Венеция имаше осем театъра (повече от Лондон и от Париж). Италианското общество се събираше в conversazioni146, най-блестящ от които беше салонът на графиня Албрици, наречена от венецианците „италианската баронеса дьо Стал“. Графинята побърза да представи „първия поет на Англия“. Няколко мъже и жени пиеха вода в една малка стая. Според Хобхаус този conversazione беше малко копие на салона на Копе, но дамата изглеждаше приятна.
На 2 декември двамата приятели се разделиха. Хобхаус замина за Рим, а Байрон остана във Венеция. Той си беше намерил едновременно „жилище и любовница“ у някой си синьор Сегати, търговец на платове, който притежаваше на Фрецериа (дълга, тясна улица, съседна на Сан Марко) магазин с фирма Corno147. Чираците му бързо прибавиха към фирмата, прилагателното inglese148. Търговията на Сегати вървеше зле, но жена му беше млада и хубава. Извън това тя пееше чудесно и благодарение на този глас семейство Сегати беше допуснато до венецианската аристокрация. Мариана Сегати успя да създаде у Байрон (толкова наивен под маската си на развратник) илюзията, че е първият й любовник. Във Венеция тя минаваше за алчна и леснодостъпна, но той беше очарован от нея: „Харесах още през първата седмица от престоя си тук мадам Сегати и оттогава продължавам да я харесвам, защото е много хубава, приятна и говори венециански, което ме забавлява; защото е наивна, защото мога да я виждам и да се любя с нея по всяко време, което допада на темперамента ми.“
В действителност той я обичаше по свой начин — полу-сантиментално, полу-презрително, — както можеше да обича вярно куче, кон или песен на Том Муър. Тя беше весела, ако той пожелаеше, мълчалива, ако той беше тъжен — хубаво послушно животно. До нея той бавно се успокояваше. Алпите, съчиняването на Манфред и новото, което представляваше за него Италия, бяха усмирили вътрешния му кипеж, в който в „Диодати“ едва смееше да надникне. Той беше престанал ако не да страда, поне да обича страданието си. Голям напредък. Бърборенето на тази чужденка на нейния „сладък развален латински“ му помагаше да притъпи болката си. За умора на тялото — добър лек срещу страстите — той беше получил от австрийския комендант на едно укрепление четири коня и всеки ден галопираше по тясната ивица земя на Лидо, върху която се разбиваха в краката на коня му вълните на Адриатика.
145
Позлатена галера с огромни размери, на която доджът на Венеция се качвал в деня на Възнесение господне, за да отпразнува символичната си сватба с Адриатическо море. — Б.пр.