Всеки ден той спираше гондолата си пред манастира на арменците. Беше се свързал с монасите и обичаше да ги посещава на малкото им островче, обрасло с кипариси и портокалови дървета. Прекосявайки живописния манастирски двор, той отиваше в една стая, украсена с икони, където помагаше на отец Паскал Оше в съставянето на англо-арменска граматика. Той се възхищаваше от мургавия тен на отчето и дългата му черна брада, които го правеха да прилича на жрец от храма на Соломон. Арменският език беше труден, но точно това привличаше Байрон. „Сметнах за необходимо да завъртя мозъка си около нещо сериозно за учене; това се оказа най-тежкото, което можех да намеря тук, и то ще ми бъде добро оръжие срещу змията.“
Когато го питаха колко време ще остане във Венеция, той отговаряше: „Надявам се, че любовта и арменската азбука ще ме задържат цялата зима.“ С удоволствие разговаряше с отците и им завиждаше на самотата, на уединението и на душевното им спокойствие. Отец Оше му описваше Армения и твърдеше, че според всички библейски тълкуватели на тази земя някога се е намирал Земният рай. А Байрон го беше търсил къде ли не. Дали не го бе намерил най-после във Венеция? Понякога го вярваше. Пътуването с гондола, разходките на кон, уроците по арменски, милувките на Мариана — всичко това го държеше на разстояние от големия неприятел: отегчението. Вечерите си прекарваше в салоните. Венецианците вече го считаха за гордостта на техния град. Благодарение на „Божествена комедия“ и на Николо Жиро от Атина той говореше доста добре италиански.
Както някога в Гърция, така и тук, той бягаше от собствения си конформизъм. Далече от английски свидетели, понякога той успяваше да забрави английския закон в сърцето си. „Ако можех да запазя това, което имам сега, не само ще бъда щастлив, но и доволен, което според мен е по-рядко и по-трудно… Имам книги, прилични удобства, хубава страна, език, който предпочитам, много занимания, толкова компании, колкото искам, и една хубава жена, която не ме отегчава… В живота няма кой знае какво да привлича любопитството ми; той може да ми предложи малко неща, за които да нямам представа и да не съм вкусил — и би било доста глупаво от моя страна да се сърдя на сполуката си, че е била краткотрайна — впрочем това беше отчасти моя грешка. Ако настоящето продължава, аз ще скъсам с миналото и ще можете да ме преценявате посмъртно, защото никога по собствено желание няма да се върна да живея на тесния Ви остров.“
Настъпи времето на Карнавала — голямото събитие на Венеция, — времето на маскарадите и серенадите, на баловете и мистериите, време — по-предпочитано от любовниците, отколкото от съпрузите, време, в което жените се запасяваха с преживявания, за да имат какво да изповядват преди поста. Байрон започваше вече добре да опознава тези венецианки с черни очи. Всяка имаше поне един amoroso150; онези, които имаха само един, минаваха за добродетелни и го сменяха по време на Карнавала. Само Мариана Сегати, доволна от своя хубав англичанин, не мислеше да го сменя.
Ярки разноцветни костюми — турски, еврейски, гръцки, римски — оживяваха черните погребални ковчези на гондолите. Байрон се поддаде на танцовия ритъм на този град. Писмата му до Том Муър пееха като китарите на Венеция:
Ето една приятна песен за Вас — напълно импровизирана…
От тъмните улици долитаха песни и шум от целувки чак до сутринта. Мариана и Байрон се разхождаха цялата нощ, докато Венецианският търговец спеше с фирмата „Английски рога“. Няколко дни това беше чудесно, но нощният живот измори Байрон. Здравето му не издържа. Дали не беше някаква треска от застоялите води? Или малария, като онази, която едва не го погуби в Патрас? Или вече остаряваше? Наскоро беше навършил двадесет и девет години. „Прекаленото мислене похабява здравето“ — казваше той и пишеше на Мариана прекрасни стихове, от които лъхаше лека умора: