Скулпторът Торвалдсен, на когото Байрон позираше по препоръка на графиня Албрици, има възможността да види превъплъщението на Байрон в Чайлд Харолд. Сядайки в ателието на скулптура, Байрон прие съвсем различен от обичайния си израз. „Не бихте ли желали да се отпуснете малко? — каза Торвалдсен. — Не е необходимо да приемете такова изражение.“ — „Но това си е моето изражение“ — отговори Байрон, „Така ли?“ — каза скулпторът. И изобрази Байрон такъв, какъвто поетът желаеше да изглежда. Когато бюстът беше завършен, Байрон каза: „Не прилича на мен. Аз имам по-нещастен вид.“
За Чайлд Харолд Рим беше най-доброто място за размишление. Никъде в света не се намираше такъв богат запас от байроновски теми. Величие и упадък, разруха и красота, на всеки кръстопът се издигаха великолепни паметници… Размишления над гроба на Чечилия Метела. Каква е била тази високопоставена дама, която спеше сега в крепостта? Непорочна ли, хубава ли? От тези, които обичат своя повелител, или от онези, които обичат чуждите повелители? Млада ли беше умряла, с последна розова краска върху детските си бузи, или много стара, с дълги сиво-сребристи плитки? Към смъртта той имаше такова чувствено влечение, че се разнежваше пред гроба на тази непозната мъртва жена… После мислите му литваха към Палатина. Там нощните птици откликваха една на друга сред обраслите с бръшлян камъни, от които бе изграден палатът на императорите… „Вечната поука от цялата човешка история. Свободата поражда Славата, Славата — Богатството, Тиранията довежда Варварите и цикълът започва отново…“ Риторика ли е това? Да, безсъмнено. Но риторите са необходими… Една вечер в Колизея при пълнолуние, когато звездите трепкаха над арките, сред украсата от диви цветя, в този магически кръг, навестяван от великите мъртъвци, той призова — срещу онези, които го бяха накарали да страда, срещу „своята нравствена Клитемнестра“, срещу хората, които го бяха оскърбили и довели до изгнание — любимата си богиня Немезида и Времето отмъстител:
Ако четвъртата песен на Чайлд Харолд не беше още написана, то за нея Байрон вече имаше материал; можеше да замине. Хобхаус, който щеше да ходи в Неапол, искаше да го вземе със себе си, но Байрон се чувствуваше нещастен далече от Мариана. Той й писа да дойде при него и се върнаха заедно във Венеция.
Сезонът беше топъл. Байрон се страхуваше от треската. За лятото той нае една вила в Ла Мира, на брега на Брента, близо до Венеция. Мариана дойде да живее при него, след като получи срещу добро заплащане съгласието на търговеца. Вилата някога бе била манастир, чиято църквица бе вече изчезнала. Под един ъглест свод, върху вбит в стената камък, стоеше следният надпис:
Съседите не ги притесняваха. Срещу тях живееше един стар маркиз, деветдесетгодишен мексиканец, а до тях французин, който познавал на времето Волтер. Реката Брента отразяваше най-красивите залези на света. На връщане от Неапол Хобхаус дойде при Байрон и остана да живее при него, като всеки се занимаваше със своята работа. „Странен живот — отбелязваше Хобхаус, — много спокоен и удобен… Байрон изглежда добре, весел и щастлив, с всеки изминал ден по-очарователен… Тази вечер Байрон ми говори за семейните въпроси. Сега той вече не държи на жена си — това е сигурно.“ Байрон пишеше четвъртата песен на Чайлд Харолд; Хобхаус, човек с широки познания в точните науки, „го отегчаваше със своята топография“ и пишеше „Исторически бележки за «Чайлд Харолд»“. Те често прекосяваха цялата лагуна, за да отидат да яздят на Лидо, и Хобхаус на свой ред се радваше на изключителната прелест на тези морски разходки на кон: „С Байрон на Лидо. Чудесен ден. Спомням си за радостното усещане от галопирането по брега. Лек бриз. Байрон ми каза, че лейди Байрон смятала, че той не ме обича. Един път тя каза, че съм бил безпринципен, защото Байрон й казал, че ще се смея, ако чуя някои от възвишените й думи. Горката, какво противоречие.“ Така изтекоха пет чудесни месеца.
154
(лат.). — Б.пр.