Байрон

На 2 януари, годишнина от сватбата му с Анабела (той отдаваше голямо значение на тази дата), Байрон посвети четвъртата песен от Чайлд Харолд на Джон Хобхаус, ескуайър155:

„На един приятел, когото отдавна познавам и когото дълго време придружавах, който ми е помагал, когато боледувах, и ми е съчувствувал, когато страдах, радвал се е на успехите ми и ме е поддържал в нещастието…“ Но въпреки всичко последната песен на Чайлд Харолд, писана под непосредственото настойничество на Джон Кам Хобхаус, ескуайър, не излезе много сполучлива. Имаше обаче и чудесни пасажи: прекрасното описание на Венеция, един вълнуващ спомен за Англия, дълбоките и наситени с меланхолия строфи за относителността на любовта.

Любов! Не си родена на земята, но вярваме ти, земен серафим, с една измъчваща ни вяра свята; за простосмъртните си като дим, но твоят лик е винаги любим; ти си рая заедно си сътворена от бога и си негов синоним, лице и плът на мисълта нетленна, която ни гори безумна, уморена. Омръзна на душата красотата, бълнува по творби лъжливи тя. Къде, къде са формите в душата на скулптора? — Във нейната мечта. Къде е чарът, който в младостта човек тъй дръзко си въобразява и след това преследва в зрелостта — уви, мним рай на нашата представа — той с четка и с перо недостижим остава.156

А онова, което беше вярно за любовта, беше вярно и за амбицията. Човешките желания не съвпадат със същността на нещата… Ние копнеем за съвършенство и в същото време носим неизличимия белег на греха. Мечтаем за велики дела, а сме жертва на дребни подлости. Байрон за нещастие бе изпитал върху себе си на какво е способно долното коварство; за да провали един живот, който той бе искал да бъде достоен:

Но аз живях — и не живях мърцина: дори да съм от свойта мощ лишен, дори в борба със злото да загина, пак с нещо много силно съм роден, което ще живее и след мен подобно спомен за безмълвна лира, от сетния й звук обезсмъртен, което никой тук не подозира — то с угризения сърцата ще раздира.157

Стихове, достойни за Прометей — пропити с гордост пророчески думи… Какво може да се направи срещу духовната бедност на човека? Нищо, освен да превъзмогва чрез силата на разума тази посредственост и да търси в природата щастието, което обществото прави невъзможно. Той завърши песента с едно описание на морето — единствения верен приятел:

Мой мили океане! В мойта младост се носех върху твоите вълни с неизразима юношески радост. Ти с твойте вълноломи ме плени, те пълнеха с наслада мойте дни; захласнат гледах аз как се разбива ревяща пяна в техните стени; душата ми към теб бе доверчива и милвал с две ръце кипящата ти грива. Трудът ми е завършен — моят глас мре в ехото на мойте песнопения; аз ще разсея сладкия екстаз.158

С това поемата „Чайлд Харолд“ беше завършена. Но тя не беше единственото му занимание през петте месеца, прекарани в Ла Мира. Лорд Киниър (братът на Уважаемия Дъг) беше дошъл във Венеция и беше донесъл една нова английска поема от Хукъм Фриър — лека сатира, написана по подражание на италианските поети и по-специално на Пулчи. Байрон остана очарован и започна да пише в същия стил една венецианска приказка, която нарече Бепо. Тонът й подхождаше на новото душевно състояние. Тон на добро настроение, на безцеремонност дори по отношение на собствените му стихове; щом някоя строфа се отклонеше към лиризъм, ръката на сатирика моментално я улавяше и я спираше…

Обичам Англия, макар в душата да я кълна — в Кале си казах аз; да пиша под светлика на луната; обичам и властта (не тази власт); обичам свободата на печата; обичам и законите у нас;

155

Благородник, господин (ист.), оръженосец на рицар (англ.). — Б.пр.

156

„Чайлд Харолд“, песен IV, строфа 121, 122. — Б.пр.

157

„Чайлд Харолд“, песен IV, станса 137. — Б.пр.

158

„Чайлд Харолд“, песен IV, станса 184, 185. — Б.пр.