По-късно един млад французин, Алфред дьо Мюсе, възприе този тон от Байрон, както Байрон го беше възприел от италианците.
Любовта на Байрон към госпожа Сегати не продължи дори до края на престоя му в Ла Мира, и то по вина на Мариана. Тя показа алчността си. Продаде диамантите, които любовникът й бе подарил. Той го узна, откупи ги и повторно й ги даде, но не пропусна да й се присмее. Съпругът Сегати, който периодично се сещаше за честта си, излезе твърде скъп на Байрон през тази зима. И накрая, за да заприлича връзката им на лош брак, Мариана се показа ревнива.
Байрон започна да я отбягва. През една от разходките си на кон по брега на Брента Хобхаус и той бяха забелязали сред група селяни две прекрасни момичета. Байрон предложи на едната от тях, Маргарита Кони, да се срещнат. Тя отговори, че е готова да му стане любовница, защото била омъжена, а всички омъжени жени правели така, но че мъжът й (един хлебар) бил доста ревнив. Байрон я кръсти „Ла Форнарина“ и с помощта на златните монети я покори. Тя беше на двадесет и две години. Не знаеше да чете, нито да пише. Той не беше срещал още толкова проста жена; тази му хареса.
Клюкарките от Ла Мира разказаха на Мариана, че късно през нощта чували коня на Байрон да цвили в полето. Властвуващата дотогава султанка силно се обезпокои, потърси съперницата си, срещна я и я нагруби. Маргарита отметна бялата кърпа, която носеше върху лицето си, и отговори: „Вие не сте му съпруга, както и аз не съм негова съпруга; Вие сте негова donna, и аз съм негова donna; мъжът Ви е рогоносец, какъвто е и моят. Оттам нататък какво право имате да ме корите?“ След тази хубава реч тя си отиде, като остави госпожа Сегати да размишлява. А когато Мариана поиска да се оплаче на Байрон, разбра, че е победена.
През януари 1818 година Хобхаус трябваше да се върне в Англия. В навечерието на заминаването му двамата приятели си устроиха празник, достоен за Венеция от XVIII век, като наеха двама певци, за да отидат до Лидо. Те седнаха, единият на носа, другият на задната част на гондолата и напускайки Пиацета, запяха песните на Тасо — Смъртта на Клоринда и Палатът на Армида — като някогашните гондолиери. Преди да си легне, Хобхаус, който винаги се настройваше меланхолично, когато се разделяше с тази странна и пленителна личност, написа в дневника си следното: „Прекарах последната вечер с Байрон, който завърши Чайлд Харолд, и се сбогувах с моя скъп приятел — защото той наистина ми е много скъп — в полунощ; малко преди да се разделим, той ми каза, че някога бил способен на силни чувства, но всичко това било вече загубено. На първата част на изречението му вярвам безрезервно. Бог да го благослови!“
Със заминаването на Хобхаус Байрон губеше отново Свидетеля. Свободата беше опасна за него. Периодът, който последва, бе най-разгулният в живота му, а причините за моралната му безпътица са достатъчно ясни:
1. Слабата съпротивителна сила на едно чуждо общество, чието мнение му бе безразлично. В тази страна на леки нрави, далече от единствената човешка орда, на която се чувствуваше истински отговорен член, той ставаше отново самотно животно, което търсеше единствено да задоволява желанията си. Последният му английски приятел беше консулът Хопнър, син на художник, дребен, духовит човек, който се бе оженил за една очарователна швейцарка. Но семейство Хопнър се гордееше с близостта си с лорд Байрон, не смееше да му казва истината и не заместваше Хобхаус.
2. Краят на царуването на Мариана. Той още живееше у Сегати, но възхищението му към Маргарита Кони нарастваше. Той я описваше в писмата си до Муър: „Една венецианка с големи черни очи… с тяло на Юнона — едра, силна като змията Питон, с искрящи очи, черни коси, които се развяват на лунно осветление — една от онези жени, с които човек може всичко да прави. Уверен съм, че ако й дам кама в ръката, ще я забие, където й кажа — всъщност и в мен, ако я засегна. Обичам този вид същества и съм сигурен, че бих предпочел Медея пред всяка друга жена, която някога е живяла.“ Той смяташе, че обича този род същества, но не беше искрен. Нежната, плахата жена с „очи на газела“ го привличаше много повече и го правеше по-щастлив.
3. Голямата стойност на английските му доходи при евтините цени на порока във Венеция. При хиляда гвинеи за една песен, неговите поеми биха му стигали за живеене, но освен това той получаваше петстотин лири годишно от Анабела, а Нюстед наскоро бе продаден за огромната сума от 94 500 лири на един стар негов приятел от „Хароу“, майор Уайлдман („Лонг от дясната ми страна, Том Уайлдман от лявата“). При приятеля му, банкера Дъглас Киниър, сметката на Байрон беше станала вече кредиторска.