Откакто бе в изгнание, философията му за живота беше доста променена. Манфред беше последният изблик на негодувание, последният болезнен вик на победения от вселената индивид. Сега той презираше Корсарят и Лара; не разбираше как са могли читателите да приемат тези преувеличени и фалшиви образи. От няколко месеца любимо четиво му бяха книгите на Волтер. Той откриваше в тях отново собствения си песимизъм, но видян през призмата на комичното. Кандид можеше да бъде Чайлд Харолд, ако Волтер не беше обуздал Кандид, ако Волтер сам не бе осъдил Волтер. Човешката съдба изглежда трагична, ако умът, отъждествен с едно-единствено същество — Отело, Хамлет, Конрад, — споделя страданията и страстите му. Тя е комична, ако наблюдателят улови едновременно невероятната екзалтация на отделния човек и сходния у всички механизъм на страстта. Байрон, който в писмата си винаги показваше изключителното си чувство за хумор, не си бе позволявал досега да проявява това свое качество в стиховете си. В „Дон Жуан“, над който работеше от една година, той намери най-после начина да изрази свободно оная смесица от възгледи на Волтер и Еклесиаста160, която всъщност беше естествена форма на неговото мислене.
„Дон Жуан“ трябваше да бъде една съвременна епопея.
Никога Байрон не бе имал такава ясна мисъл, никога по-непринудена и по-ярка не бе била формата на стиховете му. Тонът напомняше поезията на „Бепо“ — поезия, която се надсмиваше сама на себе си и под лекия весел тон и малко игрива рима прикриваше горчива и силна философия. Той твърде дълго време се бе оставил изцяло на кипежа на своята чувствителност. Успокоен от времето и разстоянието, здравият му разум си възвръщаше правата. Отминали бяха воплите и оплакванията. Естествено Байрон оставаше по-сложна и по-чувствителна натура от Волтер. Теорията на неговата философия, подобно на Волтеровата, се основаваше на рационалния деизъм, но Волтер не беше измъчван нито от спомените за едно детство, повлияно от калвинизма, нито от конфликта между един чувствен темперамент и една природно религиозна душа. У Волтер полето на размисъл беше тясно и ясно. У Байрон огромни, непознати земи, населени с чудовища, обграждаха светлата зона. Волтер беше напълно доволен от себе си, когато „унищожаваше загадката с десет кратки истини“. Байрон, понеже беше познал чувството на грях, пазеше чувството на загадка. Но загадката се беше изместила: сега тя не се криеше толкова в съдбата на Джордж Гордън Байрон, колкото в човешката съдба въобще и с това тя ставаше всемирна, класическа.
Само първата песен стана автобиографична, но без да бе пропита от някогашната горчивина. Още в първите стихове се появяваше Анабела. Майката на Дон Жуан бе описана като нея:
Но поемата много бързо ставаше по-мащабна и по-спокойна. Защо да се гневим на света? Земята трябва да се върти около оста си, а заедно с нея и цялото човечество. Трябва да живеем, да умираме, да се любим, да си плащаме данъците. Всичко това е, забавно, опасно, печално, неизбежно.
160
Еклесиаста или Проповедника — книга от Стария завет, приписвана на Соломон. В нея се съдържа фразата: „Суета на суетите — всичко е суета!“ — Б.пр.