По някои черти новата Байронова мъдрост напомняше Шекспировата. Шекспир също беше открил в живота си, че всички човешки желания, любов, амбиции са само илюзии. Просперо от „Буря“ знае, че животът е сън. Въпреки това той не е чужд на любовните чувства на младите. Байрон, макар че се мислеше за излекуван от всички илюзии, продължаваше да вярва, че илюзиите на младостта са възвишено и необходимо нещо.
Затова Дон Жуан беше по-сантиментален от Кандид. Новият Байрон беше покръстен романтик, но непоправим мечтател.
Хопнърови писаха на Шели, че Байрон е решил да напусне Венеция, ако Клеър дойде, но че ако тя желае, може да види (без да знае бившият й любовник) Алегра, която не е вече в Палацо Мочениго. Хопнър беше подсказал на Байрон, че е неприлично за едно дете да живее в такава среда, и беше предложил той самият да поеме грижата за Алегра. Така че през август Шели придружи Клеър до дома на консула. Докато тя беше при дъщеря си, Шели посети Байрон, а той го заведе с гондолата си до Лидо, където го чакаха конете. По-късно в „Джулиан и Мадълоу“ Шели напомня за разговора си с Байрон. Те бяха говорили за бога, за свободния, неограничен съдник, за съдбата. Байрон, разбира се, бе взел страната на фатализма, на човешкото безсилие, а Шели беше отговорил:
Това беше вечният спор между двамата приятели — между Шели, който мислеше, че нещата зависят от човека и че той сам може да устрои живота си, и Байрон, който поддържаше, че Злото съществува извън нас и че всяко човешко усилие, насочено срещу него, завършва с неуспех. Спор между калвинизма и радикализма.
При едно второ посещение на Шели и жена му във Венеция те видяха у Байрон Форнарина. Присъдата им беше много строга. Шели не можеше като Байрон да се възхищава на едно красиво животно; той прекалено много уважаваше любовта, за да може да понесе принизяването й до чувственост. Мери Шели естествено беше още по-строга. От първия ден, на брега на Женевското езеро, тя се беше възмутила от отношението на Байрон към жените. Тънките устни на ограденото с дълги кафяви букли лице се присвиваха в презрителна усмивка. Няма нищо по-неведомо, нито по-смущаващо от чувствата на една почтена жена към донжуан. Може би с лекото поклащане на глава, когато напускаха Палацо Мочениго, Мери и съпругът й искаха да изразят снизхождението си и онова смътно чувство на завист, което обикновено внушават непокорните.
Но фактите не закъсняха да докажат, че Шели и съпругата му са били прави. Слабото място на епикурейството е, че счита човека способен да се отдава на чувствени наслади, без това да му се отрази по някакъв начин. Още от есента здравето на Байрон се бе разклатило и той се разболя сериозно. По нареждане на лекарите изгони любовницата си, което не му беше лесно, защото тя първо се прободе с джобно ножче, както някога Каролайн Лам, а след това се хвърли в канала, но гондолиерите успяха да я спасят. Накрая, останал сам, той можа да се подложи на лечение.
През декември, когато Хансън пристигна при своя клиент, за да му представи за подпис акта за продажба на Нюстед, Байрон беше още болен. Като истински „островитяни“, изненадани от розовите палати, сред които се движеха, Хансън и синът му пристигнаха с гондола, натоварени с купища книжа, четки за зъби и червен прах. Те се изкачиха по стъпалата на Палацо Мочениго сред кучета, птици, една лисица, един вълк в клетка, а после по мраморното стълбище се озоваха в апартамента на Байрон. „Well165, Хансън — каза Байрон, — не очаквах, че ще дойдете толкова далече.“ Очите му бяха насълзени. „Странно вълнение за поет“ — отбеляза младият Хансън с учудване. Байрон зададе безброй въпроси за Лондон, за приятелите си, като не преставаше да гризе ноктите си — навик, останал от детинство.