XXXI
Арсеналът в палацо Гичоли
Италийо, Италийо! Дарена със съдбоносна красота…
Той се радваше, че вижда отново своята спокойна Равена, тесните улички, тайнствените палати, базиликите с керемидените покриви, безкрайното поле и „прелестната гъста и свежа гора“. По улиците имаше една педя сняг. Тереза Гичоли го посрещна с такава искрена радост, като болно дете, на което строгите родители са позволили да го посети скъпото му другарче, за да ускорят оздравяването му. Графът се държеше сдържано, но не враждебно. Семейство Гамба, които дотогава даваха вид, че осъждат тази връзка, сега се отнасяха към Байрон като с роднина. А особено приятелски се държеше с него братът на Тереза, граф Пиетро Гамба, млад, буен и весел мъж. Верният рицар беше считан за зет.
Байрон беше отседнал в „Алберго Империале“ — странноприемница, на която само името беше императорско. Ден ли щеше да остане, седмица ли, година ли? Той не знаеше. Съдбата щеше да се заеме с уреждане на живота му. Той беше дошъл, защото една жена го беше повикала. И ако тя пожелаеше той да си тръгне, щеше да го направи. В любовта му към нея нямаше вече онази първоначална трепетна сила, нито жестокия страх от раздялата. Той се бе оставил да го понесе лекото и приятно течение на фантазията на госпожа Гичоли.
Алегра беше с него заедно с бавачката си и купища играчки, които Хопнърови й бяха донесли в деня на заминаването. Не беше удобно да се живее в странноприемница с дете и Байрон реши да се настани в апартамент. Докато търсеше нещо подходящо, граф Гичоли му предложи да наеме един празен етаж на неговия палат. Изненадващо, но удобно предложение, Байрон нареди да докарат от Венеция мебелите му и се настани отново под един покрив с любовницата си. Човек наистина трудно можеше да разбере този съпруг.
Колкото до графинята, тя така се гордееше с красивия си любовник англичанин, че най-голямото й желание, изглежда, беше да го показва колкото може повече. Още първата седмица тя го накара да облече една бродирана униформа, да закачи сабята си и го заведе на бал у маркиз Кавали, нейния вуйчо. Тя искаше да влезе в салоните под ръка с поета. А той, като си спомняше вечерта у лейди Джързи, се страхуваше от скандал, но маркизът, вицелегат на папата, и „всички други вице171“ бяха от любезни по-любезни. Байрон беше очарован от красотата, интелигентността и диамантите на жените от Равена и малко уплашен от сензацията. Всичко това беше чиста лудост, но му беше приятно. По дяволите английският морал. Струваше му се, че започва да разбира нравите на тази страна. Впрочем деветата божа заповед тук ставаше: „Ще извършиш прелюбодеяние. Ще пожелаеш жената на ближния си.“ Но човек не трябваше да пожелае друга освен нея, която впрочем се показваше бясно ревнива и изискваше вярност от любовника си, равна на дълг на честта. „Тук ще чуете да преценяват характера на дадена личност — мъж или жена — не по поведението й към законния съпруг, а към любовницата или любовника.“ Верният рицар трябваше да се отнася към съпруга с голямо уважение; първото впечатление на чуждия човек винаги беше, че те са роднини. Опасното беше, че една relazione или amicizia172 траеше от пет до петнадесет години, след което ако жената овдовееше, следваше обикновено sposalizio173. На мъжа беше определена ролята на украшение в живота на една жена. Романтичното тържествуваше, но на каква цена? Байрон понякога сам се надсмиваше на себе си със суров хумор: „Упражнявам се упорито да сгъвам шал и щях чудесно да се науча, ако не го сгъвах винаги от опаката страна.“ Доста печален край за един мъж, който бе мечтал в младите си години за слава и героични дела. Потънал в наслажденията на Палацо Гичоли, той сигурно щеше да стигне до самопрезрение, ако политиката в Италия не му беше представила точно навреме щастливата възможност да се включи в едно опасно дело.
От няколко месеца той се бе намесил в италианското политическо движение. Беше готов да даде живота си за свободата на Италия — много повече, защото обичаше Италия и свободата, и по-малко — защото не обичаше живота. В Болоня бе станал член на Societa Romantica. Сега бе ревностен карбонаро и понеже престижът му на голям английски благородник служеше на делото, и понеже като чужденец бе закрилян от полицията, той дори бе избран от карбонарите за шеф на тяхната група в Равена — Americani.