Единадесет часът и девет минути. Връщам се от посещение при графиня Гичоли, nata176 Гамба… Говорихме за Италия, за патриотизма на Алфиери, за госпожа Д’Албани177 и за други неща от този род. Също и за „Съзаклятието на Катилина“ от Салустий и за „Войната на Югурта178“. В девет часа дойде брат й, граф Пиетро, в десет часа — баща й, граф Руджиеро. Говорихме за различните начини на водене на война — за сабления бой в Унгария и в Северна Шотландия… Решено е бунтът да избухне на 7 или 8 март; бих повярвал, ако преди не беше решено, че ще избухне през октомври 1820…
Прибрах се. — Четох отново Десетте хиляди; ще си лягам.
6 януари 1821. — Мъгла — снегът се топи — дъжд — кал. Невъзможно да се язди…
В осем часа отидох да направя обичайното си посещение. Слушахме малко музика — обичам музиката…
Мислих за положението на жените по времето на древните гърци — доста благоприятно. Сегашното — остатък от варварство на рицарските и феодалните времена — противоприродно, противоестествено. Те би трябвало да се грижат за дома — да бъдат добре нахранени и облечени — но да не се месят в обществения живот. Да получат добро религиозно възпитание — но да не им се дава да четат нито поезия, нито политика — само книги, вдъхващи състрадание, и готварски книги. Музика — рисуване — танц — също и малко градинарска работа, а от време на време малко полски труд. В Епир ги видях много сполучливо да поправят пътищата. Защо не, както могат да косят и да доят.
Прибрах се в къщи, четох пак Митфорд, играх с кучето си — дадох му да яде… Тази вечер в театъра в последната сцена на комедията имаше един седнал на трон принц — публиката се смя и му поиска конституция. Това, както и убийствата говорят за настроението на хората тук. Така не може да продължава. Би трябвало да има всеобща република — и вярвам, че ще има.
Гарванът куца с едното краче — чудя се какво ли е станало — някой глупак го е настъпил, предполагам. Ястребът е доста буен, котките са дебели и шумни, маймуните не съм ги виждал, откакто застудя, защото страдат, когато ги качват при мен. Конете трябва да бъдат весели — ще се кача на кон, веднага щом времето позволи. Все още е противно — италианската зима е тъжно нещо, но всички останали сезони са прекрасни.
Това беше почти същият тон, който имаше и дневникът от Лондон по времето на Корсарят. Почти, но не съвсем. Лавината не се изливаше вече с такава сила. Вътрешната борба не беше така яростна, Байрон беше по-примитивен. Бе приел безсмислието на живота, бе приел дори отегчението. Той още имаше нужда от вълнение, но не го търсеше вече в любовните приключения; пламенността му бе стихнала, косите посивели.
Защо почти през целия си живот съм бил повече или по-малко отегчен? И защо сега съм по-малко, отколкото на двадесет години, ако спомените не ме лъжат? Не знам, мисля, че това е в природата ми… Въздържанието и упражненията, на които се подлагам от време на време, не променят нищо. Силните страсти ми действуваха добре; когато бях под непосредственото им влияние — странно, но тогава духът ми беше неспокоен, а не подтиснат… Плуването също подобрява настроението ми; но, общо взето, то е мрачно и всеки ден става все по-мрачно. Това е безнадеждно, защото не вярвам да съм толкова отегчен, колкото на деветнадесет години. Доказателството е, че тогава имах нужда да играя, да пия или да правя нещо, иначе се чувствувах нещастен. Сега мога спокойно да се отдавам на унинието си…
Усещам, че ме обзема все повече една вялост, една апатия, която е по-силна от безразличието.
Вече нищо не можеше да събуди в него силни чувства. Той оставаше прекалено много англичанин, за да се радва истински на живота си в Италия, а Англия беше вече само далечен сън. Понякога звук, аромат, книга извикваха в съзнанието му миналото. Един стих от Каули:
— му напомняше за миг плавно олюляващия се дънер със странни форми, който бе намерил по времето си в Кеймбридж на дъното на реката, където се гмуркаше с Лонг… „О, от улицата долитат звуците на латерна — валс! Искам да спра да пиша, за да го слушам. Свирят един валс, който съм чувал хиляди пъти на баловете в Лондон между 1812 и 1815 година. Музиката е странно нещо…“ Пред очите му минаваха сенки. Танцуващата Каролайн Лам… Той знаеше, че тази година на бала в Олмакс тя бе отишла облечена като Дон Жуан, заобиколена от множество дяволи. За нея драмата завършваше с маскарад. А за лейди Байрон той с възмущение научи, че била устроила един благотворителен бал… Устройва балове, докато мъжът й, изгнаникът, рискуваше живота си за един чужд народ. Няколко часа бе силно огорчен от това. Ако можеше да надзърне в дневника, който водеше тогава Анабела, той би прочел следното: „Излязох рано, за да погледна някогашната си къща на Пикадили. Видях от улицата стаята, в която толкова често седяхме заедно с него; имах чувството, че съм живяла там с приятел, който отдавна е починал. Никакъв спомен за отминалите ми страдания. Изпитвах само печал.“ Байрон също понякога имаше чувството, че писмата им приличат на диалози между мъртъвци. Въпреки това той продължаваше да й изпраща препоръки за Огъста: „Каквато и да е или каквато и да е била, Вие никога не сте имали причини да се оплаквате от нея. Обратното. Не можете да си представите колко много й дължите. Нейният живот и моят, Вашият живот и моят бяха две напълно различни неща. Когато завърши единият, започва другият. А сега и двата са приключени.“