Headmaster13 на „Хароу“ от петнадесет години беше доктор Джоузеф Дръри, енергичен мъж на около петдесет години, който бе създал високия престиж на училището. Красноречив, интелигентен, той никога не се ядосваше и посвещаваше голяма част от времето си на разговори и разходки с учениците. „Истинско удоволствие беше — спомня си един от тях — да бъдеш мъмрен от доктор Дръри.“
Хансън представи Байрон на Дръри и каза, че образованието на детето е било занемарено, но че то има забележителни качества. Докторът благодари на адвоката, изпрати го и след заминаването му заведе Байрон в кабинета си, където се опита да научи нещо за учението му и за развлеченията му. „Скоро открих, че ми бяха поверили едно диво планинско жребче. Но очите му изразяваха остроумие.“ Дръри забеляза, че най-силно развитото чувство у новия му жребец беше гордостта и че се страхуваше да не бъде поставен в по-долен за възрастта му клас поради лошата му подготовка. Старият учител му обеща, че известно време ще бъде занимаван частно от един преподавател, за да се изравни с връстниците си. Това, изглежда, малко поуспокои новодошлия.
Първите дни в училището не бяха щастливи за него. Изненадващо би било сред триста и петдесет ученици да не се намерят неколцина, които да не се подиграват на едно сакато, свенливо по природа и гордо момче. Състоянието на краката му не се бе подобрило; трябваше да носи специален вид обувки, които майка му поръчваше в Лондон на един известен обущар, Шелдрейк. Понякога сутрин той се събуждаше, усещайки, че съучениците му потапят петите му в леген с вода — груб намек за грижите, които трябваше да полага. Той може би щеше да усмири мъчителите си, ако се държеше по-покорно, но самият той далеч не беше покорен. Като дете, останало отрано без баща, твърде скоро се бе научил да ненавижда всякакво господство. Неговият ум не му позволяваше да се подчинява на хора, чиито слабости е открил, а гордостта му забраняваше да се прекланя от благоразумие там, където не изпитваше уважение. Майка му бе внушила у него обич към идеите на Френската революция и Байрон хранеше истинско възхищение към Бонапарт, войника на Републиката; беше донесъл в училището малък бюст на Първия консул и го бранеше с цялата сила на юмруците си от своите съученици — патриоти. Понеже недъгът му го караше да се страхува от презрение, той се държеше високомерно, нападателно и недоверчиво. Беше малко пълен, но имаше красиво лице и очи, линията на веждите му беше изящна, а косите — червеникаворуси и къдрави. Пламенността, която влагаше във всичко, беше учудваща. Той работеше само по вдъхновение, но имаше ли настроение, можеше да напише наведнъж тридесет или четиридесет стиха на латински в хекзаметър. Не учеше уроците си, но понеже много четеше, общите му познания бяха широки. Беше начетен и мързелив.
Първото завоевание на Байрон в училище бе прекрасният доктор Дръри. Няколко опита бяха убедили директора, че това породисто конче можеше да се води по-лесно с копринен шнур, отколкото с грубо въже. Той го държеше само на тънка връвчица и бе възнаграден — Байрон силно се привърза към учителя си. Това беше първият човек с авторитет пред него, когото той считаше едновременно за строг и справедлив. Впрочем той имаше голяма нужда от справедливост. Чувствуваше (децата винаги усещат тези неща като възрастните), че Дръри се възхищава от него. Лорд Карлайл покани доктора да отиде да поговорят за възпитаника му. „Той има дарби, милорд, които ще добавят още блясък към титлата му“ — каза докторът. „Наистина ли?“ — възкликна лорд Карлайл, изненадан и сякаш не много доволен.
След учителя и учениците се поддадоха постепенно на очарованието на Байрон. Това очарование беше твърде сложно и се открояваше най-вече в безрезервната му смелост както в думи, така и в дела. Това неспособно да лъже момче бе изпълнено с достойнство. В цялото училище никой не се биеше така всеотдайно като него. В поведението му имаше нещо рицарско. Той се бе привързал към едно дете, Уилиям Харнис, куцо като него. Когато видя, че един по-голям и по-силен ученик тормози Харнис, Байрон му каза: „Харнис, който и да Ви безпокои, само ми кажете и аз ще се разправя с него.“ Роберт Пийл беше тогава в „Хароу“ едно нещастно момче с привидно надменно поведение. „Но какво друго можеше да се очаква от дете, което знаеше наизуст речите на Пит14 и живееше в един свой свят?“ Горделивостта на малкия Пийл дразнеше училищните тирани и те се отнасяха враждебно с него. Веднъж един от неговите мъчители се нахвърли да го бие с тояга — ударите се сипеха един след друг и Пийл се превиваше от болка. Байрон се приближи. Той не беше достатъчно силен, за да бие един „голям“, но със сълзи в очите и треперещ от презрение и негодувание глас попита: „Колко удара възнамерявате да му нанесете?“ — „Защо, малки негоднико — попита другият, — какво ви влиза в работата?“ — „Защото, ако нямате нищо против — отвърна Байрон, — бих поел половината от тях.“
14
Уилиям Пит (1759–1808) — английски държавник, министър-председател по времето на Джордж III. — Б.пр.