Байрон го натовари също така да пише на госпожа Гичоли (която той не познаваше), за да я помоли да се откаже от Швейцария и избере за местожителство Пиза. Графиня Гичоли прие и завърши писмото си с един пасаж, който издаваше безпокойство и вълнение: „Синьор, добрината Ви ме кара да Ви помоля за една услуга. Бихте ли я изпълнили? Non partite da Ravenna senza Mylord…“ Да не заминавате от Равена без милорда… Тя знаеше колко опасно е да се остави Байрон сам. Но онзи, който имаше най-малко доверие в Байрон, беше самият Байрон. Той се познаваше добре, страхуваше се от слабостите си и предвиждаше, че ако остане да живее в Равена без Шели и без Гичоли, щеше отново да се отдаде на разгул. Той дълго време настоява пред Шели да остане при него. Но Шели беше дошъл да види Алегра. Той замина да я посети в манастира и после се върна в Пиза.
Графиня Гичоли и семейство Гамба наскоро го последваха и одобриха жилището — Палацо Ланфранки, — което Мери бе наела за Байрон. Но той ги накара да го чакат цели три месеца. Както някога, по време на годежа си, така и сега той ставаше „все по-малко нетърпелив“. Нямаше късмет — всеки път, когато обикнеше една страна, град или къща, някоя жена го изтръгваше оттам. Той се бе привързал към Равена; хората от народа го боготворяха, духовниците го покровителствуваха, защото той изваждаше големите си стенни килими в дните на процесии; там той пишеше с удоволствие, изобщо се чувствуваше много добре. Отлагаше заминаването си от седмица на седмица. Графиня Гичоли беше спечелила симпатиите на Мери Шели, която я съжаляваше. „Графиня Гичоли — пишеше Шели — е една твърде хубава, сантиментална и наивна италианка, която е пожертвувала огромно богатство заради любовта си към Байрон и която, ако добре познавам приятеля си и нея, и човешката природа, ще има в бъдеще неведнъж случай да съжалява за своята безразсъдност.“
Междувременно в Палацо Гичоли Байрон работеше над една мистерия185 — „Небето и Земята“, основана на легендата за демоните, които според Библията обичат земните момичета. Демоните, подобно на Каин, занимаваха много отдавна неговата мисъл. Мебелите вече бяха заминали за Пиза; Байрон имаше само една маса и един дюшек. Сред прахоляка и шума от опаковането на багажа той съчиняваше хорове на духовете и песен за Архангела. Най-после, на 29 октомври, се реши да напусне Палацо Гичоли и да отиде при своята любовница.
На път за Пиза той остана смаян и развълнуван от срещата в Болоня с един приятел от детинство, лорд Клеър. „Тази среща заличи за миг всички години, които бяха изтекли между днешния ден и дните в «Хароу». Това беше ново, необикновено за мен усещане, като че ли излизане от гроб… Клеър също беше силно развълнуван — дори на вид повече от мен; защото можах да почувствувам, че сърцето му бие по върха на пръстите му, докато собственият ми пулс не издаваше подобен признак… Бяхме само пет минути заедно, и то на един главен път, но ми е трудно да си спомня някой час от моето съществуване, който да е бил по-значителен за мен от тези пет минути.“
Животът наистина е изтъкан от сънища. Минават и преминават личности, които запълват дните, вдъхват ревност, любов, страх. Образите им избледняват. Човек мисли, че са изличени. А те се появяват изведнъж живи и здрави при една среща на две пощенски коли насред чуждестранния, прашен и нагорещен път.
По време на това пътуване той срещна и силно измършавелия Роджърс. Те заедно посетиха музеите на Флоренция, но Байрон не обичаше музеите и се раздразни от любопитството на английските посетители. Прекосявайки Болоня, той заведе Роджърс на гробището Чертоза, където живееше гробарят с хубавата дъщеря. „Този човек — писа Байрон на Хобхаус — имаше голямо желание да задържи Роджърс за колекцията си от скелети.“
Шели отново беше писал на Байрон в момента на заминаването му с молба да доведе Алегра, която сега, в Банякавало, щеше да остане много далеч от всички, които я обичаха. Но Байрон пристигна сам. Всъщност не съвсем сам. Защото в една клетка, закачена под колата, го придружаваше стадо гъски. При цялото си подигравателно отношение към Англия той бе привързан към дребните неща от старите обичаи на страната си. Искаше да има малки хлебчета с кръст на разпети петък и печена гъска на Архангеловден. Така че бе поръчал да му купят гъска и от страх да не бъде много слаба я бе хранил лично с ръката си един месец предварително. Но той така се бе привързал към гъската си, че когато дойде денят, отказа да му я сготвят. После реши, че не бива да я лишава от семейните радости, и оттогава започна да пътува с четири гъски. Така Шопенхауер, който мразеше хората, се бе разнежил на франкфуртския пазар от тъжния вид на един орангутан.