Същата вечер Шели пристигна с „Ариел“ от Каза Магни. Шели беше изключително деен човек. Той преодоляваше съпротивата на човешката воля така, както с ореховата си черупка плуваше успешно срещу течението на Арно. Байрон трябваше да остане в Италия; не можеше да измени на идеята за списанието; трябваше да даде и една поема за първия му брой. Шели се зае с атаката. Байрон, превзет с щурм, отстъпи по всички линии. Без да му остави време да се опомни, Шели отведе набързо Хънт и семейството му в Палацо Ланфранки. Сега пък с тях трябваше да се бори. Не бяха доволни от нищо: лорд Байрон искал да ги настани във влажния приземен етаж, а хубавите етажи запазил за себе си; мебелите, които Шели им бе купил с пари на Байрон, не били хубави… Шели ги настани, успокои ги и се погрижи нищо да не им липсва. Мислейки същата вечер за Шели, Хънт написа в дневника си: „Възможно би било да се измисли истински божествена религия, ако милосърдието, а не вярата, бъде нейният принцип.“
Шели трябваше да спре в Ливорно, където искаше да се срещне с нотариуса, за да направи завещанието си, после заедно с приятеля си, капитан Уилиямс, да се прибере в Каза Магни с „Ариел“.
Три дни по-късно, към два часа през нощта, на вратата на Палацо Ланфранки силно се изтропа. Камериерката на госпожа Гичоли извика: „Chi e?“187 Това бяха Мери Шели и Джейн Уилиямс. Хънт не беше станал от леглото си, така че двете жени бяха отведени при лорд Байрон. Те с усилие се изкачиха по стълбите. Посрещна ги Гичоли усмихната. Мери Шели задъхано прошепна: „Къде е той?“ „Sapete alcuna cosa di Shelley?“188 Нито Тереза, нито Байрон знаеха нещо. Шели беше напуснал Пиза в неделя; в понеделник се бе качил на „Ариел“. В понеделник вечерта се бе извила страшна буря.
След смъртта на Шели малката група в Пиза, изгубила вдъхновителя си, се разпадна. Трилони и Медуин заминаха нанякъде. Останаха свързани с живота на Байрон Мери Шели, която нямаше смелост да напусне Италия, и в приземния етаж на Палацо Ланфранки — онова странно наследство от Шели — семейството на Хънт.
За нещастния Ли Хънт смъртта на Шели окончателно превърна изгнанието му в кошмар. Преходът от задимения Лондон към ослепителната светлина на Ливорно го бе зашеметил и обезпокоил. Само няколко дни след пристигането му неговият приятел, големият човек Шели, при когото той бе дошъл, изчезна. Хънт видя това така жизнено тяло полуизгризано от рибите. Видя и буйните пламъци на една погребална клада да се издигат високо над пясъка на един италиански плаж, а Байрон, гол, „преситен от ужас“, да скача в морето, както някога се бе боксирал по време на погребението на Знатната вдовица. Този ден Хънт и Байрон си тръгнаха заедно с кола и когато минаваха през гората, пяха като луди… Да, това беше кошмар, осветен от безпощадната белота на пясъците, нагрети от слънчевите лъчи, но това беше кошмар, от който нямаше събуждане.
Хънт веднага бе преценил какво губеше със смъртта на Шели. Отсега нататък между орела и врабчето нямаше да се чува пискливият глас, който разрешаваше споровете. Изолиран в една чужда страна, в съдружие с един човек, който беше почти непознат за него и с когото той нямаше общи вкусове, обременен от една болна жена и шест деца, на Хънт често му се завиваше свят, поглеждайки над пропастта, за чийто ръб се бе хванал.
В продължение на няколко седмици положението беше търпимо. Байрон беше верен на спомена за Шели. Не можеше да се каже, че жали за него. За Байрон внезапната смърт на тези, които обичаше, беше епизод от борбата между Съдбата и Байрон. Всички, към които той се привързваше, трябваше да изчезнат. И Шели се удави, след Матюс, след Лонг — всичко вървеше по своя ред. Сега отново трябваше да подхване обичайния си, наситен с печал живот и с известна наслада си мислеше, че някой ден и него щеше да го порази невидимата ръка. Изпитваше повече чувство на предизвикателство, отколкото тъга. Но той тачеше паметта на Шели — „най-добрият и най-себеотрицателният човек, когото съм познавал“ — и Хънт остана в Палацо Ланфранки под покровителството на тази велика сянка.