Впрочем Байрон вярваше в успеха на „Либерал“. Хобхаус и Муър му се подиграваха на съдружието с Хънт. Той се надяваше да им докаже, че неговото име беше достатъчно, за да осигури успеха на който и да е вестник. След като бе изгубил Шели, той се радваше, че в дома му живее един писател, един критик, на когото можеше всяка сутрин да показва съчинените през нощта строфи. Но Хънт вече бе уморен от този взискателен работодател. Идеите им за „Либерал“ бяха различни. Хънт беше полемист, Байрон — талант. Хънт искаше списанието да „напада мисис Грънди189 и Джон Бул190“; Байрон желаеше просто да публикува всичко, което щеше да пише. Маниите на Байрон, които за самия него бяха закони на вселената, дразнеха Хънт. Той работеше в Палацо Ланфранки в една стаичка, която гледаше към портокаловите дървета в двора. Всяка сутрин чуваше Байрон да става, да се къпе, да се облича, пеейки на висок глас, но фалшиво, някоя ария, почти винаги от Росини. Малко по-късно Байрон викаше под прозорците на Хънт: „Леонтиус!“, латинското преименование на Ли Хънт, измислено от Шели. Хънт ставаше с въздишка, казваше добър ден и излизаше на двора. Когато беше в Пиза, госпожа Гичоли се присъединяваше към двамата мъже със сресаните си на плитки за сутрешните часове коси и Хънт трябваше да слуша последователно оплакванията на Байрон от ревността на госпожа Гичоли и на госпожа Гичоли от грубия език на Байрон.
Двамата любовници се познаваха вече прекалено добре, за да можеше Тереза да продължава да прави от „своя поет“ лиричния герой на роман, достоен за Петрарка. За Байрон фактът беше факт и когато една жена приемеше да бъде неговата любовница, той говореше за нея пред всички точно и ясно, без да оставя някакво съмнение за характера на отношенията им. Този реализъм нараняваше госпожа Гичоли. Байрон от своя страна я намираше вярна, безкористна, влюбена, но заразена от неизбежните слабости на „абсурдната женска раса“: ревността и сантименталността.
Хънт не беше снизходителен довереник на тази раздразнителна двойка. Той беше настроен срещу тях от жена си. Графиня Гичоли не се бе представила на мисис Хънт, както някога лейди Байрон. Двете жени не си говореха. Мериан Хънт се държеше безочливо с Байрон. Тя бе наредила на децата си да се отдалечават, когато той се появеше, защото считаше думите му опасни за младите умове. Байрон беше узнал и се беше ядосал на строгата преценка, която му даваше жената, живееща под собствения му покрив и от неговите благодеяния. Учудваща наивност за ученик на Ларошфуко, който би трябвало да знае какви са естествените резултати от благодеянията. Но цялото семейство Хънт му беше отвратително — и родителите, и децата. Той пишеше на Мери Шели: „Не ми е приятно, да виждам там, където са децата на Хънт, някой предмет, принадлежал на Шели… Онова, което не се е разрушило от мръсотията им, ще се развали в ръцете им.“ На входа на неговия етаж стоеше един булдог със задачата да ги държи на разстояние. „Не пускай лондончаните да идват насам“ — казваше Байрон на кучето си, като го милваше по главата. Приземният и първият етаж на Палацо Ланфранки бяха почти във война. Хънт с презрение говореше за „така малко поетичния поет и така малко величествения лорд“. След няколко седмици Байрон трябваше за трети път да последва семейство Гамба, което беше изгонено от цяла Тоскана и трябваше да търси подслон в Генуа. Той силно се дразнеше, че е принуден да влачи след себе си и цялото семейство Хънт и „хотентотската им колиба“. Не беше толкова жесток, че да ги изостави в Пиза, но нахвърляйки набързо строфи от Дон Жуан на крайчеца на последната оставена от преносвачите маса, той ги проклинаше от цялото си сърце.
XXXIII
Носталгията на един благородник
Мартен смята, че човек е създаден, за да живее в конвулсиите на безпокойството или в летаргията на отегчението.
„Пак по море! Да, пак…“
Но колко смешно му се струваше това трето странствуване на Чайлд Харолд! Самотникът отново беше допуснал да се закачи за него една разнородна и нежелана група; отново му липсваше смелост да се отърси от този човешки сплит. Сега му трябваше цяла флотилия, за да превози от Леричи до Генуа незаконното си семейство, наемателите си и прислужниците си. На „Боливар“ пътуваха лорд Байрон, Тереза и двамата Гамба, на друг кораб — Ли Хънт, Мериан Хънт и ордата на малките Хънт, на трети — Трилони, наперен и възбуден, адмиралът на тази ескадра, който се грижеше за книжата и инструментите с шумна, но излишна важност; а прислугата и животните се бяха натъпкали в една малка, тясна и дълга лодка. „Няма по-красиво нещо — каза Хънт — от гледката на тези кораби с белите платна, плъзгащи се по синьото море покрай скалите.“ Може би за Хънт картината бе очарователна, защото той не бе отговорен за цялото това племе, но за Байрон, който трябваше да го поддържа и слуша оплакванията на всички, гледката беше по-малко приятна.
189
Героиня от пиеса на Томас Моргън, олицетворение на английската лицемерна добродетел. — Б.пр.
190
Прозвище, давано на английския народ, за да характеризира неговата мудност и упоритост. — Б.пр.