Ако направеше сега равносметка с присъщата си трезвост, без никакво снизхождение, какво можеше да отбележи?… Март 1823 година, единадесет часът и десет минути „по градския часовник“, розова вила в непознат град, любовница, с която бе свързан вече цели четири години, нейният стар баща, няколко кучета, Флетчър… Нищо друго на света… Да, наистина, животът му беше още по-празен, отколкото в най-лошите моменти на юношеството му. За това ли беше страдал?… И все пак „у него имаше сила“… Мисълта му се обръщаше към Англия. Защо не живееше като пер на кралството? Защо политиката не можеше да бъде законен обект на неговата дейност?
Както някога бе съжалявал за пейзажите на Ориента, така съжаляваше сега за природата на Севера. Той мечтаеше за сиво небе и за онези големи, подгонени от вятъра облаци, такива, каквито са в Шотландия. Той изпращаше Дон Жуан в Англия и описваше с особена любов първия поглед на неговия герой върху отвесните дувърски скали:
През ливади, които приличат на градини, Жуан вървеше към тази огромна маса от тухли, дим и кораби:
О, как завиждаше той на Жуан за това пътуване!
Щеше ли да може да го направи и той един ден? Това зависеше само от Анабела. Тя беше послужила за повод на неписаната присъда, която го беше прокудила. Ако тя му позволеше да заживее отново пред английското общество като баща и съпруг, всичко щеше да бъде забравено. Образът на жена му се променяше. Той знаеше, че тя е искрена, че има големи качества, че милосърдието й не е престорено, че добродетелта й е истинска. Защо да не му прости? В своята самота Байрон се умилостивяваше към нея. Той помоли полковник Монтгомери, голям приятел на лейди Байрон, който минаваше през Генуа, да му прати един неин портрет. Той, който толкова обичаше да посещава почти всяка вечер музея на своето минало, нямаше нищо от жена си, нито дори едно писмо. Понякога отваряше малкия бележник за сметки, единствена реликва, който съдържаше една-единствена дума, написана от нея — „Household195“… Това бе всичко. И не съвсем — докато беше в Пиза, тя му бе изпратила кичур от косите на Ейда и бе написала датата. Насърчение ли беше това? Кой знае? Той нахвърли един отговор: „Дължа да Ви съобщя, че получих кичура от косите на Ейда, те са много меки и много хубави и вече почти толкова кафяви, колкото бяха моите на дванадесетгодишна възраст… Но не са къдрави — може би защото са оставени да растат. Благодаря Ви, че сте написали датата и името и ще Ви кажа защо: мисля, че това са единствените две или три думи, написани от Вашата ръка, които притежавам. Защото аз Ви върнах писмата и с изключение на единствената дума Household, написана два пъти в един стар бележник за сметки, нямам никаква друга.“
Той не изпрати това писмо; не знаеше как ще бъде прието, но желанието му да възвърне, чрез Анабела и с нея, мястото си в обществото беше много силно. Той го сподели, заедно с много други откровения върху характера си, с една английска приятелка, която мина през Генуа в 1823 година — известната лейди Блесингтън.
Байрон се бе запознал с лорд Блесингтън през 1812 година в Лондон и го бе срещал доста често в „Уотнир“ или в „Кокоу Три“. По това време лейди Блесингтън беше една неизвестна ирландка, която водеше труден живот. Тя се бе омъжила за лорд Блесингтън едва през 1818 година, след заминаването на Байрон. Но Байрон много беше чувал да се говори за нея; той знаеше, че Лорънс