Това Байрон го беше казал още в Чайлд Харолд, но по времето на Чайлд Харолд безсмислието на религиите и системите го бе довело дотам да се съмнява и в смисъла на човешките усилия; тогава той бе говорил за покорената Гърция само от съжаление към нейната съдба. Сега, може би под влияние на неотдавнашната италианска конспирация, може би от отчаяна нужда от действие, той обединяваше едно универсално съмнение за точна политическа вяра. Той откриваше, че метафизическият скептицизъм не е непременно свързан с политическия скептицизъм. Напротив. Ако всички ние, нещастните хора, сме обвързани в една ужасна и безсмислена авантюра, нека си помогнем едни на други и да опитаме, както казваше Шели, след Гьоте, да изградим нашия малък свят в недрата на голямата вселена. Както Волтер скептикът беше воювал за Калас, така и той искаше да се бори за свободата.
Байрон пишеше най-вече срещу войната. Той изпращаше Жуан при обсадата на Исмаил по време на Руско-турската война, за да покаже колко малко струва човешкият живот за онези „касапи на едро“, които ни ръководят. Той се подиграваше с военната слава, с ония, които тичаха след чинове и медали, които са готови да загубят живота си за една нашивка, за една похвала заради извършения подвиг, за повишението на един Суворов, на един Уелингтън. „Човекът, който изтрива една-единствена сълза — казваше той, — заслужава по-голяма слава, отколкото онзи, който пролива цели морета кръв…“
Той се подиграваше със самия национален герой, дука, „спасител на една нация, която не беше спасена, освободител на една Европа — още поробена, поправач на патериците на законността.“ Тонът беше засилен нарочно, за да развълнува една Европа, пълна тогава с полунаемни войници. Тази „нова“ поезия трябваше да стигне до сърцето на всички, които се бяха били, на всички, които бяха страдали от егоизма на господарите си.
И съвсем не без дълбока причина в Дон Жуан се съдържаше една дълга възхвала на Дон Кихот. Здравият разум на Санчо не липсваше на Байрон; но възрастта, която учи повечето хора на съмнение и ирония, изглежда, бе излекувала от него лорд Байрон. Неуспехът на Дон Кихот му изглеждаше сега повече печален, отколкото забавен.
Така Байрон, вечният по дух юноша, пленник на Сантиментализма, мечтаеше в кипарисовата градина за славни приключения и рицарски подвизи. Не беше ли негов дълг да покаже на Джон Бул нещо от положението на този низък свят? В няколко строфи той беше вече Ювенал, Еклесиаста. После го увличаше вкусът му към миналото. Следвайки Жуан, той проникваше отново в салоните, където бе царувал, и сатирата му ставаше „балада за любимите от онова време“.
Какво всъщност желаеше да бъде той? Хамлет или Дон Кихот? Страстен поклонник на правдата, който рискува, пропада и не съжалява за неуспеха, или мечтател, негоден за действие поради много размисъл? Знаеше ли и самият той? Той беше непостоянен. Все още смесваше илюзиите от детството с най-отчайващата мъдрост. Понякога желаеше да преобрази света, а понякога наблюдаваше с примирение вечното му и лудешко движение: