На първото събрание на комитета беше решено да бъде изпратен в Гърция за проучване и доклад Едуард Блакиър, автор на няколко книги за Средиземноморието. Трилони, който познаваше този Блакиър, му писа през февруари, че Байрон често говори за отиване в Гърция. Хобхаус и Киниър се усмихнаха: „милото момче“ не беше за водач на армия. Въпреки това името му можеше да бъде полезно. Блакиър съобщи на Байрон, че ще спре в Генуа, за да го види на път за Гърция. Така Байрон попадна между зъбчатите колела на системата, която щеше да го хвърли в действие.
През април Блакиър и Луриотис се изкачиха до Каза Салуцо, а Байрон им предложи да отиде през юли в Левант, ако комитетът го счита за полезен. И защо да не отиде? Това заминаване отговаряше едновременно на необходимостта му от преживявания, които така му липсваха при монотонния живот в Генуа, и на амбицията му да покаже, че не е само стихотворен. „Да бъдеш първият човек на една страна (не диктатор), не Сула, а Вашингтон или Аристид204, водач по призвание, безкористен, това е все едно да се доближиш до божеството.“ Той беше писал това някога; но го мислеше все още. Винаги се съблазняваше да направи нещо, „което малко хора или никой не го е правил“. Провалът на „Либерал“, относителният неуспех на последните му публикации, всичко това го караше да мисли, че трябва отново да завоюва общественото мнение. Поетът вече беше престанал да се харесва. Може би Англия имаше право? Той вярваше, че истинските му качества ще се проявят по-скоро в активния политически живот. Той винаги се бе считал за войник или държавник, лишен поради недъга на тялото си от живота, за който бе създаден. Искаше отсега нататък „да се посвети на политиката и на благоприличието“. „Ако живея още десет години, ще видите, че с мен още не е свършено. Нямам пред вид литературата, защото това е нищо; и — колкото и странно да изглежда — аз не вярвам, че това е било призванието ми. Ще видите — ако Времето и Съдбата го позволят, — че ще направя нещо, което ще смае философите от всички времена.“
Но той не търсеше само изкупление в очите на света с тази жертва, а се надяваше най-вече за спасението на Байрон в душата на Байрон. Той беше показал в „Манфред“, че за него адът е вътрешна драма. С други думи, онзи конфликт, който бушуваше в него още от юношеските му години между Байрон, какъвто можеше да бъде, и Байрон, който всъщност съществуваше, само голям героизъм можеше да го разреши в полза на пламенния ученик. Той нахвърли в една тетрадка няколко стиха, начало на една незавършена песен:
Poeshie, както казваше той подигравателно, и никой не познаваше по-добре от него различието между действителните чувства, които той със своя здрав разум подлагаше на ироничен анализ, и чувствата, които изразяваше в стихове. Но колкото и безмилостен да беше анализът му и колкото иронична да бе усмивката му, когато някой от другарите му заговореше за „каузата“, той знаеше много добре, че любовта му към свободата и желанието да направи големи неща почиваха на реални и здрави принципи.
През живота си бе срещал достатъчно пречки за действие, за да не се страхува от тези, които и сега се издигаха пред него. На първо място беше Тереза. Той познаваше упоритостта на „абсурдната женска раса“ и собствената си слабост пред тази раса. „Госпожа Гичоли естествено се противопоставя на моето заминаване, макар и само за няколко месеца, и както силно ми повлия да не отида през 1819 година в Англия, така може и сега да успее да ме задържи далеч от Гърция през 1823 година.“ Но преди още да се залови да убеждава Тереза, той трябваше да реши един по-важен и по-парлив за него въпрос. Гръкофилският комитет в Лондон желаеше ли наистина сътрудничеството му? След прогонването му през 1816 година той стоеше настрани от всичко, което беше английско, с плахо чувство на парий. Неприятелите, които никога не виждаш, са най-страшни за въображението. Той все още смяташе, че англичаните са силно настроени срещу него и беше решил нищо да не им иска, за да не им даде възможност да му откажат. С изключителна сдържаност той предложи участието си на Хобхаус и силно се зарадва, когато след доста дълго мълчание, което малко го обиди, бе провъзгласен за член на комитета. Писмата му от този период го разкриват в най-добрата му светлина — щедър (защото той веднага обяви, че е готов да плаща от джоба си и започна да изпраща на свои разноски медикаменти и барут), скромен и най-вече удивително изпълнителен.