Най-после в началото на юни всичко сякаш се уреди. Графиня Гичоли, потънала в сълзи, беше отведена от баща си. Байрон осигури семейство Хънт, като им плати разноските по пътуването до Флоренция и им остави своята част от „Либерал“ и авторските си права върху публикуваните в него поеми. Блакиър викаше Байрон в Гърция. Сега вече заминаването трябваше да се ускори. Младият Гамба беше натоварен да наеме един кораб. „Той беше очарователен млад човек, но нямаше — както казваха италианците — «набито око». Залавяше се с някаква работа сериозно и съвестно; водеше си за всичко точни, грижливи бележки, като всяка нечетлива страница винаги започваше, според приетата в университета в Болоня форма, с думата Considerando205. И после всичко тръгваше зле.“
Избраният от него кораб, Херкулес, беше някаква стара черупка, която плаваше зле в открито море. Понеже получи нареждане да наеме и лекар, Гамба намери един студент, на име Бруно, младеж с добри намерения, но без опит и наплашен предварително от лорд Байрон. Бруно призна по-късно как хората му казвали, че ако допусне и най-малката грешка, лорд Байрон щял да го даде на кучетата си да го разкъсат или щял да накара своя татарин да го обезглави. Татаринът беше добрият Тита, а кучетата бяха напълно безобидни животни. Но този неизповядан страх направи доктор Бруно много нервен. Ето защо всеки път, когато някой от членовете на експедицията се разболееше, Бруно се заливаше в сълзи, размахваше ръце и губеше самообладанието си. От Флоренция пристигна и Трилони, по молба на Байрон, който желаеше да го вземе със себе си. Изборът не беше много подходящ, защото Трилони не обичаше Байрон и тръгваше с непочтени намерения, заявявайки, че целта му била да си послужи с името на Байрон, за да влезе в Гърция, а веднъж добрал се дотам, щял да си работи за своя сметка.
За Трилони и себе си Байрон беше поръчал „два шлема с омировски размери, подобни на онзи, който в шестата книга на «Илиада» беше силно изплашил детето Астианакс. Под дълго, прегънато перо беше изписан гербът му и девизът Crede Biron, а самият шлем се закрепваше на главата с широк подбрадник и имаше много заплашителен вид“. Още с пристигането си Трилони отказа да сложи своя шлем и двата останаха в Генуа.
На 13 юли 1823 година всички се качиха на кораба. Въпреки суеверието си Байрон бе приел да тръгнат на 13-о число в петък. Освен Трилони, Бруно и Гамба той водеше осем прислужници, между които бяха Флетчър и Тита; пренасяше пет коня, оръжия, муниции, два малки топа и пет хиляди испански долара. Слънцето напичаше и въздухът бе толкова тих, че бе невъзможно да отплуват. Градът се простираше като амфитеатър под ослепителната светлина. Привечер Байрон слезе от кораба и вечеря под едно дърво със сирене и плодове. Най-после към полунощ се вдигна вятър. Херкулес плаваше лошо в открито море. Изплашените от бурята коне ритаха и чупеха всичко наоколо; трябваше отново да се върнат на пристанището. Байрон каза, че счита лошото начало за щастливо предзнаменование, но остана замислен. Той призна пред банкера си Бари, че е почти на път да се откаже. „Но Хобхаус и другите ще ми се подиграват.“ Пожела да види отново Каза Салуцо и влизайки там, запита Гамба: „Къде ли ще бъдем след една година?“ Помоли да го оставят сам и прекара няколко часа в размисъл из празните стаи.
Чувствата му бяха смесени. Той беше пожелал да напусне тази къща; не бе живял щастливо в нея; сега съжаляваше за нея. Боеше се от мъката, която изпитваше към нещата, които свършват. Понякога си представяше какъв би бил животът му след успеха в Гърция, разплатата с миналото чрез една победа, прошката на Анабела, но по-често мислеше за предсказанието на мисис Уилиямс. Той наистина вярваше, че отива на смърт.
Ако можеше да приеме себе си сериозно и смъртта за героизъм, това би го поддържало, но присъщата му към всичко насмешка сега се обръщаше срещу самия него. Той бе казал на лейди Блесингтън: „Очите ми никога не виждат безумието на начинанията, в които ме въвлича страстта, преди още достатъчно да съм се заплел, че да мога да отстъпя с достойнство. И тогава най-неуместно се появява мъдростта и прогонва ентусиазма, с който съм тръгнал и който ми е необходим, за да продължа. След това пътят става стръмен за мен. Дори от това да зависи животът ми, аз не мога повече да разпалвам въображението си и положението ми предизвиква в съзнанието ми най-комични картини и мисли. Ако оживея след тази кампания (а това е важно условие за продължението на моята история), ще напиша две поеми по този повод — едната епическа, а другата комична, в които никой няма да бъде пощаден, а най-малко самият аз…“