Докторът каза, че въпросът за произхода на злото е многообхватен, че злото е последствие от липсата на набожност и че нещастието в този живот води духа до надеждата за по-добър свят. Понеже говореше за върховната власт на бога и за старата картина с грънчаря и глината, Байрон се провикна:
„Ако бях начупен на парчета, щях сигурно да попитам грънчаря: защо се отнасяш така с мен?“ Аргументите на Байрон, изглежда, заинтересуваха слушателите повече, отколкото думите на доктора, и след като Байрон си тръгна, той упрекна приятелите си, че са се оставили да им повлияе рангът и славата на госта.
Но Кенеди беше добър човек и не беше злопаметен. Той посети Байрон в дома му, в малката къща в Метаксата, за да продължат разговора, и остана изненадан от библейските познания на събеседника си. „О, да — каза лорд Байрон, — аз чета Библията много повече, отколкото подозирате. Имам една Библия подарък от сестра ми, която е прекрасна жена, и аз я чета много често.“ Отиде в спалнята и донесе една хубаво подвързана Библия, джобен формат, подаръка от Огъста. По време на разговора, когато Кенеди напразно търсеше някой текст, за да подкрепи твърденията си, Байрон веднага го намираше. Той зададе учудващи въпроси на Кенеди за дявола, за Ендорската гадателка206. „Винаги съм мислил — каза той, — че това е най-добре написаната сцена с магьосница. Тя бие всички литературни произведения с призраци, които някога съм чел. Най-добре третира един подобен сюжет Гьоте с образа на Мефистофел. Очевидно Вие ще оцените по-високо Библията, защото за Вас тя е свята книга, но ако прочетете другото, ще видите, че то съдържа едни от най-възвишените човешки схващания.“ Докторът се усмихна на това странно сравнение и призна, че никога не му е минавало на ум да счита Библията за литературна творба. После настоятелно взе да убеждава Байрон, че трябва да преобрази живота си. „Аз съм на правилен път — каза му Байрон, — вярвам като Вас в предопределението, в покварата на човешкото сърце изобщо и на моето в частност. Ето вече две неща, по които сме единомислещи.“ А после, когато Кенеди го хвалеше за щедрото му милосърдие и великодушното раздаване на добрини около него, Байрон попита: „И какво още бихте искали от мен, докторе, за да ме признаете за добър християнин?“ — „Да коленичите и да се помолите на бога.“ — „Прекалено много искате, скъпи докторе“ — каза той.
Новините от Гърция бяха едновременно окуражаващи и отчайващи. Гърците нанасяха победи над турците, но не можеха да се разберат помежду си. Лондонският комитет съобщаваше, че изпраща кораб, натоварен с артилерия и някакви ракети „Конгрив“, нов вид снаряди, за които се говореха чудеса. Но в очакване на този „кораб «Арго»“, Байрон получаваше от Англия само карти и тромпети, ценни предмети, но малко полезни в една страна, в която войниците не познаваха нито топографията, нито музиката. Джентълмените от „Короната и котвата“ бяха обещали да изпратят офицер, който да командува действията. На Байрон му се искаше да изберат полковник Нейпиър. Но полковник Нейпиър не мислеше за Гърция така, както мислеше комитетът. „Откакто в Европа има турски войник — казваше той, — гръцкото правителство не трябваше да се занимава с конституция.“ Думи, които трудно можеха да харесат на един либерален комитет. Полковник Станхоуп, когото изпратиха от Лондон, далеч не очарова Байрон; той беше ученик на Бентъм и повече политик, отколкото войник. Щяха да го видят и на дело.
Нейпиър помогна поне на Байрон да си избере групировката. Той беше решително за Маврокордато, единственият от водачите на революцията, който беше честен и сериозен човек — казваше той. Маврокордато се свърза с Байрон от остров Хидра, където се намираше, и му съобщи, че е готов да излезе с гръцката флота, да пробие блокадата и да отиде в Мисолонги да ръководи операциите там, ако Байрон можеше, в очакване на заема от Лондон, да го авансира с четири хиляди лири стерлинги, за да заплати на екипажите. Сумата беше голяма. Байрон я даде. Той намираше някакво удоволствие в това, че той, един обикновен гражданин, може да поддържа цяла флота и армия. Забавно му беше да установи, че дадените от него суми за Гърция надхвърляха вече тези, с които Бонапарт беше започнал кампанията в Италия, подробност, която наскоро бе прочел в Дневника. Сулиотите от Мисолонги го молеха да ги наеме за свои войници и да им стане вожд. Въпреки разочарованията си той много се изкушаваше. Те бяха великолепни воини и би било хубаво да се командува цяло едно племе. Кой знае? Може би, след като бъдеше освободена Гърция, заедно с тези хора той би могъл да се бие с други вятърни мелници? Вече се виждаше водач на чета и борец срещу неправдите в целия свят.