Мисолонги беше град на рибари, построен под морското равнище. Тръстикови поля ограждаха града и в дъждовния сезон самите улици се превръщаха в блата. Никакво отводняване не беше възможно; застоялата вода не мръдваше от нивото на къщите. И въпреки това Мисолонги имаше особено, невиждано очарование; полупотопен в морето, този град приличаше на Атлантида, откъснат напълно от света. Овчари, облечени в кози кожи, живееха в колиби сред тръстиките, в подножието на „виолетовите“ планини. Всичко миришеше на сол, на риба и на тиня. Къщата на лорд Байрон беше една доста висока постройка, в която вече живееше полковник Станхоуп. От прозорците гледката беше хубава: след мътната гладка повърхност на лагуната се виждаше черното очертание, образувано от веригата на островите, над които стърчаха малки наколни жилища и се открояваха на небето, кацнали на тънките си колчета. В далечината, при хубаво време, се забелязваше Кефалония, където Байрон се бе чувствувал щастлив. Флетчър, Тита, Лега Замбели, всички се опитваха да придадат по-добър вид на мръсното жилище на лорд Байрон. На стените той самият окачи колекции от стари оръжия. В голямата зала на приземния етаж настани една сулиотска охрана. Навън в кафенетата на Мисолонги войници с бродирани елеци и бегълци се нагрубяваха едни други. Човек трябваше да има голямо въображение, за да може да си представи Гърция от времето на Леонид207.
Байрон прецени положението хладнокръвно. Принц Маврокордато, неговият съюзник, беше почтен човек, но без авторитет пред хората си. Градът беше пълен с вечните сулиоти, които гладни и зле платени от гръцкото правителство, представляваха по-непосредствена опасност от турците. Войната за независимост не ги интересуваше. Те винаги са били наемни войници. „Произнасяха с въздишка името на Сули“ и гледаха на север, където понякога над облаците се виждаха скалите на тяхната родина. Маврокордато, който се страхуваше от тях, помоли Байрон той да ги наеме.
Продължаваха да чакат „кораба «Арго»“, по който лондонският комитет трябваше да изпрати артилерия и пиротехници. Трябваше спешно да се наберат специалисти, които при пристигането на оръдията да могат да ги обслужват. За тази цел Байрон откри подписка със сто лири и се опита да увлече и някои германци и шведи. Самият той се проявяваше като добър войник и ходеше всеки ден в блатистата местност, за да присъствува на обучението на своята бригада. „Нищо не ме отегчава толкова много — казваше той на Гамба, — но търпението е абсолютно необходимо. Нямам голяма надежда за успех и все пак нещо трябва да се прави, ако ще и само за занимание на дружините, за да не им позволим да се разпуснат и да всеят смут.“
Най-съблазнително му се струваше превземането на град Лепанто, разположен на северния бряг на Коринтския залив, зает все още от турците. Байрон изпрати двама от своите офицери, един англичанин и един германец, да проучат укрепленията на Лепанто. Гарнизонът беше албански и не бе получавал заплата цели шестнадесет месеца. Албанците заявиха на пратениците на Байрон, че ще се предадат доброволно, ако им се обещае прилично възнаграждение и им пощади живота. Следователно обсадата беше лесна и в същото време поради известността на Лепанто успехът щеше да помогне за получаване на заема, който гърците се опитваха тогава да вземат от Англия.
Времето беше ужасно, дъждът валеше непрестанно и понеже беше невъзможно да се язди по разкаляните улици, Байрон и Гамба се разхождаха по лагуната с лодка, говорейки си за войната срещу Лепанто. Байрон призна, че няма никакво доверие в своите войници, но считаше, че за да ги държи в подчинение, трябваше да се преструва, че ги уважава. Искаше той самият да ги поведе в атаката. „Преди всичко — казваше той — тези полуварвари не трябва да се съмняват в личния ти кураж.“ Маврокордато му предложи титлата archistrategos, или главнокомандуващ, на което той се смя заедно с Гамба, както правеше винаги, когато се страхуваше от присмеха на другите, но беше доста поласкан.
207
Спартански цар, загинал геройски в сражение при Термопилите (508–480 г. пр.н.е.). — Б.пр.