Милинген му обясни, че пускането на кръв е опасно за нервно болните, но не и при възпалителни заболявания. „Има ли по-нервен човек от мен? — отговори той раздразнено. — Да вземеш от кръвта на нервно болен, е все едно да отпуснеш струните на музикален инструмент, който вече свири фалшиво, защото струните му не са достатъчно опънати. Самият Вие знаете колко слаб бях, преди да се разболея. Ако ми пуснете още кръв, ще увеличите слабостта ми и неизбежно ще ме убиете.“
Силен ураган, придружен от сироко209, бушуваше над Мисолонги. Валеше пороен дъжд. Пари, който виждаше, че Байрон е много болен и беше решил да го изпрати в Занте, за да бъде по-добре лекуван, трябваше да се откаже, защото никакъв кораб не можеше да излезе в морето. Няколко дни лекарите упорито твърдяха, че болестта е обикновена настинка. Флетчър беше на друго мнение. „Сигурен съм, милорд — казваше той, — че никога не сте имали по-сериозен пристъп.“ — „Аз също“ — каза Байрон.
На 15-и Байрон дълго разговаря с Пари. „Имах някакви странни усещания — каза му той, — но главата ми сега е по-добре; не ме безпокоят мрачни мисли, вярвам, че ще се възстановя. Напълно спокоен съм, но понякога ме обзема някаква меланхолия.“ После му каза: „Убеден съм в щастието на семейния живот. Няма мъж, който да е почитал повече от мен добродетелната жена и перспективата да се прибера в Англия при жена ми и Ейда ме кара да мисля за такова щастие, каквото никога не съм познавал по-рано. Завръщането ми там ще ми се отрази чудесно, защото целият ми живот беше като океан по време на буря.“ После заговори за Тита, който беше така привързан към него, че не бе напуснал стаята му в продължение на няколко дни; за Бруно, когото обичаше, но го намираше прекалено неспокоен и нервен човек. Говори и за религията: „Нямате представа какви странни мисли ми идват наум, когато ме раздруса треската. Представям си, че съм евреин, мохамеданин, християнин от всички различни секти. Вечността и небитието са пред мен, но на тази тема, благодаря на бога, аз съм спокоен.“
През нощта треската и възбудата се увеличиха. Байрон започна да бълнува. Милинген и Бруно (заплашвайки го с умствено разстройство) го накараха да се съгласи пак да му пуснат кръв. Той ги изгледа с онзи поглед изпод вежди, който по времето на Чайлд Харолд караше жените от лондонските салони да потръпват, и каза, протягайки ръка: „Хайде, виждам, че сте проклета банда касапи. Вземайте колко искате от кръвта ми и да свършваме.“
На 17-и лекарите пуснаха два пъти кръв. Той ги помоли да не го измъчват повече с това непрекъснато пускане на кръв. Тита, изплашен от делириума на господаря си, беше прибрал пистолета и камите, които стояха винаги до леглото му. Гамба, който не бе могъл да дойде предната вечер, се ужаси, като видя колко е променен Байрон. Сълзите така силно напираха в очите му, че го принудиха да излезе. Около леглото на Байрон се чуваше смесица от различни езици. Бруно и Тита говореха само италиански, Флетчър и Пари само английски, гръцките прислужници говореха неразбираемо за всички. Байрон пиеше големи количества цитронада и от време на време се надигаше с помощта на Флетчър и на Тита. Най-много се измъчваше от липсата на сън. „Знам — каза той на Флетчър, — че ако човек не спи, или умира, или полудява. Сто пъти предпочитам да умра… Не се страхувам да умра. Много по-подготвен съм за смъртта, отколкото мнозина предполагат.“
На 18-и се състоя консулт между четирима лекари — Милинген, Бруно, Трайбер (асистент на Милинген) и Лука Вайа, лекарят на Маврокордато. Беше Великден. Населението бе помолено да не вдига шум. Вместо да се поздравяват с традиционното „Христос воскресе!“, хората от Мисолонги се питаха едни други: „Как е лорд Байрон?“ Имаше обичай на този ден да се стреля с пушка; решиха Пари да отведе артилеристите на известно разстояние от града и да ги накара да направят няколко маневри, за да привлекат хората натам. По улиците се движеха патрули, за да осигуряват тишина около къщата. Лекарите се разделиха на две: Бруно и Лука Вайа предлагаха лекарствата, които се употребяват при тифус, Трайбер и Милинген искаха да продължат с пиявиците и синапените лапи — те бяха против пускането на повече кръв, както искаше Бруно. „Усилията ви да спасите живота ми — каза Байрон на Милинген — ще бъдат напразни. Трябва да умра; чувствувам го. Не съжалявам за живота, защото дойдох в Гърция, за да завърша едно мъчително съществуване. Дадох на Гърция парите си и времето си. Сега й давам живота си.“