През този великденски ден той можа да прочете няколко писма и дори да преведе едно, написано на гръцки от депутата Луриотис. Късно следобед всички, които бяха около него, разбраха, че краят наближава. Флетчър и Гамба трябваше да излязат; те плачеха. Тита остана, защото Байрон бе хванал ръката му, но обърна глава, за да скрие сълзите си. Байрон го погледна втренчено и каза полуусмихнато: „Ohq questa e una bella scena!“210. После внезапно изпадна в делириум и започна да крещи, сякаш предвождаше някаква атака, ту на английски, ту на италиански: „Напред! Кураж! Следвайте примера ми! Не се страхувайте!“
В моментите, когато съзнанието му се проясняваше, той разбираше, че умира. Каза на Флетчър: „Вече почти наближава краят; сега трябва всичко да ви кажа, без да губя нито минута.“ — „Да взема ли перо, мастило и хартия, милорд?“ — „Ох, боже мой, не, разбира се, това ще ни забави, а аз нямам време за губене, защото ми остава да живея още съвсем малко. Сега внимавайте… Вашето бъдеще ще бъде осигурено.“ — „Моля ви, милорд — каза Флетчър, — говорете за по-важни неща.“ Тогава Байрон каза: „Скъпото ми нещастно дете! Скъпата ми Ейда! Боже мой, само да можех да я видя — да я благословя, и моята скъпа Огъста, и нейните деца — а Вие ще отидете да видите лейди Байрон и ще й разкажете — разкажете й всичко; вие с нея добре се разбирахте.“
В този момент той изглеждаше много развълнуван. Беше останал почти без глас и Флетчър едва долавяше по някоя дума от време на време. Байрон продължи да шепти известно време неразбираеми звуци, после, повишавайки глас, каза: „Флетчър, ако не изпълните всички заповеди, които ви дадох, ще се върна да ви мъча, стига да мога.“
Той знаеше колко страхлив и суеверен беше Флетчър и тази заплаха беше последният слаб проблясък на неговата духовитост. Изумен, Флетчър отговори, че не е разбрал нито дума от това, което негово благородие бе казал. „Ох, боже мой — каза Байрон, — тогава всичко е изгубено, защото е вече много късно! Как е възможно да не сте ме разбрали?“ — „Не Ви разбрах, милорд, но моля Ви, повторете нарежданията си.“ — „Не мога, сега вече е много късно, всичко свърши.“ — „Да бъде волята божия, а не нашата“ — каза Флетчър, а Байрон, правейки ново усилие, каза: „Да, не и моята — ще се постарая.“ Той направи няколко пъти опит да говори, но успя само да каже: „Жена ми, детето ми — сестра ми — вие знаете всичко, трябва да разкажете всичко, знаете моите желания.“
След това говорът му отново стана неразбираем. Той произнасяше имена, цифри. Говореше ту на английски, ту на италиански. Понякога казваше: „Горката Гърция — горкият град — горките ми слуги“, после: „Защо не знаех това по-рано?“ и още: „Моят час дойде! Не се страхувам от смъртта, но защо не си отидох у дома, преди да дойда тук?“ По-късно каза на италиански: „Io lascio qualche cosa di caro nel mondo…“ (Оставям нещо скъпо на света.)
Към шест часа вечерта Байрон каза: „Сега искам да спя“ и като се обърна, потъна в сън, от който повече не се събуди. Той не правеше никакви движения, но тези, които го гледаха, забелязаха признаци на задушаване. От гърлото му излизаха хрипове. От време на време Флетчър и Тита повдигаха главата му. Лекарите му сложиха пиявици, за да го извадят от тази летаргия. Кръвта протече по лицето му. Той остана в това състояние двадесет и четири часа. На 19-и привечер Флетчър, който бдеше над господаря си, го видя, че отвори очи и веднага ги затвори: „My God! — каза той, — I fear his Lordship is gone.“211 Лекарите провериха пулса. „Прав сте — казаха те, — той е мъртъв.“
От няколко минути ужасна буря се бе извила над Мисолонги. Падаше нощ; в тъмнината се редуваха светкавици с гръмотевици. Краткотрайната светлина от светкавиците очертаваше в далечината мрачния силует на островите над лагуната. Дъждът, шибан от вятъра, биеше в прозорците на къщите. Войниците и овчарите, които се бяха подслонили тук и там, не знаеха още злокобната вест, но вярваха както прадедите си, че смъртта на един герой винаги се придружава от някакво знамение, и като слушаха оглушителните гръмотевици, си казваха: „Байрон е умрял.“