Каква наслада беше за него тази ваканция. Да си лудо влюбен и да живееш под един покрив с девойката, която обичаш! Да я виждаш всяка сутрин как се появява на терасата, все още в прегръдките на съня. Да оседлаваш конете и заедно с нея да препускаш през полята. Често пъти те отиваха и сядаха на хълма, който бе на края на Сватбената алея, увенчан с диадема от дървета. Това беше най-високият хълм сред тези възвишения. Пред тях, на полегатия наклон, се простираше, леко полюлявано от вятъра, море от папрат, следвано от едно езеро, поля, гори и тук-там на огромния хоризонт се очертаваха няколко селски къщи, от чиито схлупени покриви се виеше тънък синкав дим. Мери Чауърт гледаше милваната от слънцето красива равнина, а Байрон гледаше Мери Чауърт. Той не виждаше нищо друго освен нея в цялата вселена. Това лице беше станало за него единственото достойно нещо за съзерцание. Беше го съзерцавал толкова, че повече никога да не може да го забрави. Той вече не дишаше, не съществуваше освен чрез нея. Тя беше неговото зрение, защото той следеше погледа й и виждаше само чрез нейните очи. Наричаше я Зорница. Зорницата на Анзли. Когато не беше с нея, той се отдаваше на дълго мечтание, изпълнено само и изцяло от нейния образ, както някога от образа на Мери Дъф и на клетата малка Паркър.
Понякога, по време на разходките, телата им се допираха, ръцете им се докосваха. При този допир кръвта на момчето пламваше. Отидоха заедно с мис Чауърт да разгледат едни подземни пещери, до които се стигаше с лодка: „Прекосих с лодка (в която двама души можеха да се поберат само легнали) един поток, който тече под тъй ниско надвиснала скала, че лодкарят (нещо като Харон15) трябваше да стои превит на две. В това пътуване ме придружаваше М. А. Ч., която отдавна обичах, но не бях й го казал, макар че тя го бе разбрала и без да й го казвам. Спомням си усещанията си, но не бих могъл да ги опиша, и така е по-добре.“ Едно пламенно дете може да живее години наред със спомен като този. Но вечерта на същия ден в Матлок се случи нещо ужасно. Това беше малък курортен град, където обикновено се танцуваше. Заради куцането си Байрон имаше презрително отношение към танца, което достигаше до омраза. Той трябваше да стои седнал, докато мис Чауърт танцуваше. Когато тя се върна, за да седне при него, водена от един непознат, той с горчивина й каза: „Надявам се, че сте доволна от този приятел.“ На другия ден му се откри възможност за отплата, защото малкият град се намираше до неговото имение Рочдейл и той с наслаждение показа на любимата си тридесет и двете хиляди акра земя, която щеше да му принадлежи при навършване на пълнолетието му заедно с привилегиите на титлата върху всички енории в тази област.
Мис Чауърт не виждаше ли, че зад това на вид наивно показване на имущества се крие една голяма любов и силно желание да я спечели? Тя отгатваше нещо, но не мислеше, че е сериозно. Предпочиташе да гледа на Байрон като на брат. Човекът, когото всъщност обичаше, беше Джек Мъстърс от Колуик Хол, най-големият ловец на дивеч с хрътки и най-добрият ездач в графството. Той беше с единадесет години по-голям от Байрон, доста буен, но с прекрасно телосложение на атлет и прочут в Нотингам с това, че един ден на пазарния площад прескочил цяла редица бурета, без да събори нито едно. През есенните утрини селянките обичаха да го гледат как крачи из полята с гъвкавата си походка и души въздуха, за да разбере кога зимният мраз ще открие сезона за лов на лисици.
Когато Мери Чауърт, седнала до Байрон на Хълма с диадемата, съзерцаваше с празен и невинен поглед разлюлените от вятъра папрати, тя всъщност дебнеше да зърне в далечината коня на Мъстърс. Но една жена никога не може да устои пред изкушението да подхранва надеждите на който и да е свой поклонник. Колкото и млад, че дори и недъгав да е влюбеният в нея, тя изпитва удоволствие от чувството, че владее душата му. Мери Чауърт подари на Байрон един портрет и един пръстен. Горкото момче нямаше нужда от подобно благоволение, за да лудее по нея. Впрочем дори и да беше поискала да го отдалечи, тя сигурно нямаше да успее; той не желаеше да бъде излекуван. Не се излекува дори когато претърпя най-мъчителното унижение, причинено от недъга му. Една вечер в Анзли, когато Мери-Ан вече се бе качила на първия етаж, а Байрон все още стоеше в хола, той дочу как на стълбищната площадка тя каза на камериерката: „Нима мислите, че бих могла да изпитвам някакво чувство към това куцо момче?“ Тези думи се забиха като нож в сърцето на Байрон. Той се втурна вън от къщата в тъмната нощ и, без да съзнава какво върши, тичайки, стигна чак до Нюстед. Унижение, яд, желание да умре, желание да убие — такива силни чувства го измъчваха през цялата нощ.
15
В древногръцката митология лодкар в ада, който прекарвал душите на мъртвите по река Стикс. — Б.пр.