Епилог
Понякога има странно стечение на обстоятелствата в този свят, казва Стърн212, и аз често сам съм го откривал.
Няколко часа преди смъртта на Байрон от Англия пристигна пакет с писма. Хвалбите на Станхоуп и гръцките депутати, отишли в Лондон за заема, накрая бяха убедили Хобхаус, че приятелят му е напълно сериозен. „Провидението ни изпрати този човек на помощ“ — бе казал един от гърците. Хобхаус пишеше сега на „милото момче“ с уважение: „Вашето име и Вашето дело ще Ви издигнат много над всички Ваши съвременници… Мога да Ви уверя, че целият свят мисли като мен… Настоящето Ви начинание е наистина най-славното начинание, което някога човек е предприемал. Камбъл ми каза вчера, че Ви завижда за това, което правите сега (можете да му повярвате, защото той е много завистлив човек), много повече, отколкото за цялата Ви досегашна слава, колкото и голяма да е била.“ Значи, Англия му бе простила. Но лорд Байрон вече хъркаше в ръцете на Флетчър и писмата останаха неотворени до леглото му.
Вечерта Маврокордато публикува прокламация. На другия ден призори голямата батарея трябваше да даде тридесет и седем изстрела. „Тъй като това бе броят на годините на знаменития покойник.“ Гърците поискаха да направят гробница за Байрон в Партенона или в храма на Тезей. Доктор Милинген твърдеше, че умиращият му поръчал останките му да бъдат погребани в някое кътче на гръцката земя. Пари и Флетчър, като по-близки, се заклеха, че са получили други разпореждания. Беше решено тялото да бъде балсамирано и изпратено в Англия.
Четиримата лекари — неопитни и нерешителни, — които се бяха грижили за Байрон, се събраха около леглото му. Преди да започнат аутопсията, те се полюбуваха за миг на изключително хубавото тяло. Къдравите коси бяха посивели; лицето бе запазило саркастичния и малко надменен израз. Когато отвориха черепа, с изненада установиха, че мозъкът му беше като на много възрастен човек. Най-външната твърда ципа на мозъка се бе сраснала с костната стена и беше възпалена.
Най-вътрешната обвивка на мозъка, налята с кръв, имаше вид на слизестата ципа на болно око. Сърцето и черният дроб бяха в лошо състояние. Лекарите казаха, че дори да се бе избавил от тази болест, лорд Байрон нямаше да живее дълго.
На другия ден градът потъна в необикновено мълчание. Дъждът беше толкова силен, че отложиха тържественото погребение за следващия ден. На 22 април ковчегът (войнишки ковчег от грубо дърво) бе отнесен в църквата. Над ковчега бе метнато черно палто, над палтото сабя и лавров венец. Мизерният декор, тъгата на войниците с варварски вид, които изпълваха църквата, „всичко това — каза Гамба — правеше тази сцена още по-вълнуваща, най-вълнуващата, която някога е имало около гроба на велик човек“.
На 14 май Хобхаус се събуди от силно тропане на вратата. Той стана. Получи бележка от Киниър, който му съобщаваше за смъртта на Байрон. Към нея имаше и пакет с писма: едното беше от Гамба, другите от Флетчър, адресирани до жена му, до мисис Ли и до капитан Джордж Ансън, сега седми лорд Байрон. Поразен от тази вест, Хобхаус отиде веднага при Огъста, предаде й писмото от Флетчър и, слушайки този простодушен разказ, изпадна в неутешима скръб. Въпреки това запази достатъчно присъствие на духа, за да посъветва мисис Ли да не публикува онази част от писмото, в която се казваше, че след епилептичната криза Байрон е искал всяка сутрин да поставят една библия на масата му. „Опасявах се — казва Хобхаус — да не би този дребен факт, който харесваше на прислужника му, да бъде взет за признак на малодушие и лицемерие. Аз напълно вярвам, че библията е била на масата му. Спомням си, че отдавна виждах една библия у него; тя бе подарък от сестра му и ако съзнанието му не е било помътено от болестта, сигурен съм, че едва ли би я държал така неотлъчно до себе си… Той често ми бе казвал: «Може би е вярно.» Това е, както казваше д’Аламбер, едно голямо «може би», но мисля, че той клонеше по-скоро към съвсем обратни убеждения, когато го видях за последен път в Пиза.“
Огъста обеща. Тя винаги обещаваше, но съобщи веднага новината за връщането на Байрон към религията на своя доверител Ходжсън. За нея била голяма утеха мисълта, казваше тя, че „бедният скъп Байрон ни бе отнет сега, за да му бъдат спестени бъдещи изпитания и изкушения… Казаха ми, че Флетчър твърдял, че през последната година и характерът, и поведението му са станали по-добри. Той изразявал съжаления, че написал Дон Жуан и други осъдителни неща… Мисля, че е невъзможно Флетчър, който е живял с него двадесет и три години и сигурно е познавал отблизо навиците му, да измисли подобно нещо, ако не е имал за това сериозни основания… Но знаете ли, мистър Ходжсън, мистър Хобхаус и някаква група около него си въобразяват, че ако се потвърди, че Байрон в последните моменти е изпълнявал религиозния си дълг много по-ревностно, отколкото в миналото, неговите неприятели (и онези, които не изповядват никаква религия) щели да кажат, че бил станал методист. Но да казват каквото си искат, за нас преобразяването му е най-голямата утеха.“ Така живите си служеха с умрелия, за да задоволяват собствените си страсти.