На другия ден Байрон се върна, но не спомена нищо за това, което беше чул. На петнадесет години той вече изпитваше онази мъчителна потребност от едно същество, което може да те накара да понасяш по-скоро всичко, отколкото да се откажеш да виждаш лицето му, да чуваш гласа му, да докосваш ръката му. Той беше така лудо влюбен, че през септември, на края на ваканцията, направо отказа да се върне в „Хароу“. Мисис Байрон го подкани да тръгва; тя не одобряваше общуването му с тези Чауъртови. „Знам — писа й той, — че дойде времето да се връщам в «Хароу». Това ще ме направи нещастен, но ще се подчиня. Искам само (и Ви моля да се съгласите) да остана още един-единствен ден и ви давам честната си дума, че после ще тръгна веднага — още вечерта или следобеда. Съжалявам, че не одобрявате избора на моите приятели, които са все пак най-високопоставените хора в това графство и равни на мен във всяко отношение, но аз моля за разрешението Ви да избирам сам за себе си. Никога няма да общувам с хората, с които се виждате Вие, но моля и Вие да не общувате с моите приятели.“ Крайно самоуверено писмо за момче на петнадесет години. Мисис Байрон му разреши да остане и този ден.
Но Байрон не замина нито на другия ден, нито през другата седмица, нито през следващите петнадесет дни. На 4 октомври доктор Дръри, силно изненадан, запита Хансън с писмо какво става с неговия ученик. Хансън се обърна към мисис Байрон и получи следния отговор: „Разбирам колко сте изненадан и вие, и доктор Дръри, че Байрон не се е върнал още в «Хароу». Истината е, че аз не мога да го накарам да се върне в училището, макар от шест седмици да правя всичко, което е във възможностите ми. Той не страда от нищо друго, а от любов, една отчаяна любов, най-лошата от всички болести според мен. С една дума, малкият обича до лудост мис Чауърт и не е бил при мен и три седмици от ваканцията си, защото прекарва цялото си време в Анзли. Дори синът ми да беше на подходяща възраст и дамата да не беше сгодена, пак не бих била съгласна с тази връзка. Всичко това ми причинява голямо безпокойство.“
Байрон отсъствува от училището целия първи срок и се върна едва през януари 1804 година. Тези три месеца на просрочка не бяха щастливи за него. Беше се спречкал сериозно със своя гост и наемател лорд Грей по някакви неизвестни причини, които упорито бе отказал да разкрие пред майка си и дори пред Хансън. Този разрив не му позволяваше повече да се върне в Нюстед. Байрон не искаше да бъде заедно в едно помещение с лорд Грей и веднага излизаше от къщата, в която бе влязъл той. А любовта му към Мери Чауърт ставаше все по-нещастна. Греши всеки пренебрегнат поклонник, когато настоява да запази поне присъствието на тази, която обича. Мълчанията, изпълнени с подозрения, враждебните намеци правят мъчителни и дълги тези извоювани часове. Такава беше всъщност неговата любов, онова чувство, което той бе вярвал, че ще бъде тъй хубаво. Когато през януари си тръгна, беше почти щастлив, че се връща в „Хароу“. Съжаляваше единствено за това, че се отдалечава от скъпия Нюстед; отиде да зърне отдалече абатството и написа една елегия за заминаването си:
VII
Романтични приятелства. Знатната вдовица.
Имението Анзли беше изгубило привлекателността си; училището „Хароу“ не изглеждаше толкова противно. За Байрон вече бяха приключили неприятните задължения от първата година. Доктор Дръри, който не му се сърдеше за тримесечното бягство, го бе включил в една малка група от отбрани ученици, на които самият той преподаваше гръцки и латински. Двамата му приятели и бивши събратя по мъчение — Том Уайлдман и Лонг — бяха също като него получили старшинство. Сега и той на свой ред имаше право на fags17. Но бе далече от желанието да се отнася с момчетата така, както по-големите се бяха отнасяли с него. Събра около себе си чудесни деца; нищо не му беше по-приятно от възможността да покровителствува млади и слаби същества; това ласкаеше гордостта му и задоволяваше нуждата му от нежност. Лорд Клеър беше негов любимец, но обичаше също и дук дьо Дорсе, и лорд Делъуор, и младия Уингфийлд. Защищаваше ги пред по-големите ученици, станали отговорници. Като разбра, че Уайлдман е поставил името на лорд Делъуор в списъка за наказанията, Байрон му каза: „Уайлдман, виждам името на Делъуор в списъка ви. Моля ви да не го биете.“ — „Защо?“ — „Защо? Не знам. Може би защото и той е пер. Във всеки случай ви моля да не го закачате.“