Авторитетът му в училището растеше. Избраха го да декламира пред публика в Деня на словото, голям училищен празник. „Лорд Байрон: Latinus, ex Virgilio“ — пишеше в програмата. Всички знаеха, че той съчинява стихове. Когато се отправяше по тясната пътека към гробището, за да се изкачи до „своя“ гроб, ученици и учители го гледаха с искрена обич. Отгатвайки дарованието му, доктор Дръри с право бе очаквал, че подигравчиите ще станат снизходителни към прищевките му. Цял двор от красиви юноши се възхищаваше от Байрон.
Защо го обичаха? Може би тъкмо защото беше трудно да си приятел с него. Рязката му, пронизваща откровеност и своенравният му характер караха другите да се смущават от него като от жена. Внезапните му настроения изненадваха. Приятелството с него беше неспокойно. Любовта го бе разочаровала и сега той търсеше спасение в някое друго чувство, в което влагаше същата сила. „Приятелството, което в света е само едно чувство, в манастирите е страст“, беше подчертал той в една книга от Мармонтел18. Дори към любимеца му лорд Клеър приятелското чувство на Байрон не беше спокойно и постоянно. Той се показваше ревнив, пламенен, взискателен. Заети с учение, „големият“ Байрон и „малкият“ Клеър си пишеха по няколко пъти на ден. Байрон упрекваше Клеър, че е извършил ужасно престъпление, наричайки го „мой скъпи Байрон“ вместо както обикновено „мой много скъпи“. Друг ден правеше сцена на ревност на приятеля си, защото му изглеждал тъжен при заминаването на лорд Джон Ръсъл за Испания. Понякога пък той събуждаше ревността на Клеър, завързвайки нови приятелства. Тогава Клеър на свой ред ставаше подозрителен: „В последно време бяхте много груб към мен, Байрон, наричайки ме с всякакви имена, като ме срещнехте, и аз съм длъжен да Ви искам обяснение и да Ви запитам дали все още държите на приятелството с мен. През последния месец напълно ме изоставихте, вероятно заради новите си приятели. Но не мислете, че винаги ще Ви моля (защото Ви е приятно да проявявате капризи) или че ще правя онова, което правят другите момчета, за да спечелят отново приятелството Ви; не мислете също, че съм Ваш приятел поради някакъв интерес или защото сте по-силен и по-възрастен от мен; това никога не е било и никога не ще бъде. Не исках нищо освен приятелството Ви и още съм Ваш приятел, стига само да не продължавате да ме наричате с различни имена, когато ме срещнете.“
Тези прояви на ревност напомняха на Байрон за другата му страст, уви, по-силната, към Зорницата на Анзли. Големите очи, Сватбената алея, мечтателната сериозност на Мери-Ан — всички тези картини стояха още в съзнанието му. Горчива смесица от страст и съжаление. Ах, как искаше той да убие, да изтръгне от сърцето си това мъчително чувство. Търсеше писатели, които говорят за любовта с ирония, равнодушие или сарказъм. Обичаше да чете с другарите си модните тогава волнодумни стихове на Томас Литъл (псевдоним на Томас Муър). Да, така трябваше човек да обича, търсейки сладострастието, а не силното чувство. Но споменът за изтегнатите в лодката тела под каменния свод и за топлите августовски дни на Хълма на диадемата беше все още извор на страдание за него.
Байрон не се зарадва на великденската ваканция. Скаран с лорд Грей, той не можеше да я прекара в Нюстед. Видя се принуден да отиде при Знатната вдовица, както наричаше майка си. Тя беше напуснала Нотингам и се беше настанила на няколко мили от Нюстед в малкия град Саутуел. Там бе намерила скромна къща, която носеше пищното име „Бъргидж Манър“. Хората от графството не я бяха приели благосклонно; достатъчно им бе само веднъж да я видят, за да я окачествят като проста, досадна и непоносима. Жителите на градчето обаче бяха по-снизходителни: Знатната вдовица се бе сближила със семейство Пигът, което живееше в другата голяма къща на Саутуел, точно срещу нейната.
Байрон, лесно уязвим и силно интуитивен, щом усети, че гордостта му е в опасност, веднага разбра какво впечатление е направила майка му на малката местна аристокрация. Това го настрои враждебно едновременно към презиращите майка му благородници и към нея, която бе заслужила това презрение. Колкото добре се чувствуваше в училищната среда, толкова си оставаше притеснен сред нови непознати хора. Най-много се страхуваше от тях заради недъга си. Изпитваше ужас от изненадата и съжалението, които веднага се изписваха по лицата им, щом забележеха дефекта му. Към този срам, който съществуваше у него още от детските му години, се бе прибавило съзнанието за малоценността на майка му, а след епизода с Мери Чауърт — и страх от жените. Когато го представяха на някоя жена, той толкова се смущаваше, че само си повтаряше полугласно: „Едно, две, три, четири, пет, шест, седем… Едно, две, три, четири, пет, шест, седем…“ Той ги обожаваше и в същото време ги мразеше. Мразеше ги, защото ги обожаваше. Ах, да можеше да покори тези ужасни същества, да ги унижи, да ги накара да страдат и те на свой ред, да си отмъсти! Но как? Той бе сакат, беден и се мислеше за смешен.