Младото момиче много хареса писмата на брат си. „Той ми пишеше най-прекрасните писма, докато живееше в Саутуел.“ Те бяха действително прекрасни, изпълнени с нежност: „Моя любима сестричке… Моя все така скъпа сестричке… Най-голямото ми удоволствие е да пиша на моята Огъста…“, изпълнени с чувства и детински признания: „Предайте поздравите ми на бедния стар Мъри (това беше прислужникът на Лошия лорд, когото бяха прибрали при дук дьо Лийдз, докато Нюстед бъдеше отново отворен за Байрон), кажете му, че докато съм жив, никога няма да го изоставя до края на дните му…“ „Пишете ми, че не познавате моя приятел лорд Делъуор; той е доста по-малък от мен, но е най-приятното и най-интелигентното момче на света. Освен това притежава и (качество, много ценено от жените) забележителна красота, почти прекалена за едно момче…“ „Не знам кога ще напусна «Хароу»… Обичам много училището. Директорът, доктор Дръри, е най-прекрасният clergyman21, когото някога съм срещал; у него са съчетани качествата на джентълмена с образования човек, без престореност, нито педантизъм; единствено на него дължа малкото, което съм научил, и не е негова вината, че това малко не е повече.“
По-късно, придобивайки повече смелост, той започна да споделя с нея мислите си за любовта. Томас Литъл и Мери Чауърт бяха направили от него скептик. Той разказваше на Огъста, че възнамерява да отиде на един бал в Саутуел и лудо да се влюби в някоя жена: „Това ще бъде забавление за убиване на времето, но ще има все пак и очарованието на нещо ново; няколко седмици по-късно ще бъда съвсем отчаян, ще се самоубия и ще напусна с блясък света.“
Ако Огъста му отговореше, че любовта е много сериозно чувство и че тя обича до болка своя полковник, той й пишеше: „Страданието Ви, скъпа сестричке, ме кара да страдам и аз… И все пак (простете ми, моя много скъпа сестричке) иска ми се малко и да Ви се присмея, защото любовта, според скромното ми мнение, е пълна глупост, размяна на комплименти, романтична измислица и измама; аз например ако ще и петдесет любовници да имам, за петнадесет дни ще ги забравя и ако случайно си спомня за някоя от тях, ще се смея като на някакъв лош сън и ще благославям съдбата си, която ме е избавила от злосторния малък сляп бог. Не можете ли да прогоните този братовчед от хубавата си глава, защото сърцата изобщо не участвуват в тази игра?“ Така цинизмът заемаше в него мястото на любовното разочарование: нормално развитие на болестта.
Но с Огъста братът споделяше преди всичко голямото нещастие в своя живот — отношенията си с „милата ми майка, чийто нрав сякаш става още по-зъл с възрастта и с времето се развихря с нова сила“. Той отдавна я презираше, но докато живя заедно с нея през тази ваканция, презрението му се превърна в омраза. Откровен като всички представители на своя род, той не умееше да крие чувствата си и с това никак не спомагаше за умиротворяване на изстъпленията й. Те почти всеки ден се караха, тежки предмети хвърчаха из цялата къща и ехтяха крясъци. Мисис Байрон казваше, че синът й е чудовище, че се е съюзил с най-лошите й врагове: лорд Карлайл и мистър Хансън. Упрекваше го, че се е скарал с лорд Грей, от което той заключаваше (с присъщата на младежите склонност към драматичното), че Знатната вдовица се е влюбила в лорд Грей. „Тя се смята за изключително чаровна, лъже, че е шест години по-млада, твърди, че е била на осемнадесет години, когато ме е родила, а Вие, скъпа моя сестричке, знаете много добре, както и аз, че всъщност е била пълнолетна, когато се е омъжила за баща ми, а аз съм се родил три години след брака.“ Той би простил тези слабости на една жена, влизаща в зряла възраст, но тя го обиждаше, сквернеше паметта на баща му, казваше му, че ще стане истински „Бирон“. „Защо трябва да наричам такава една жена своя майка? Понеже законът на природата й дава власт над мен, трябва ли да се оставя да ме тъпче?… Какъв пример ми дава тя? Надявам се, господи, че никога няма да го последвам. А всъщност не съм Ви разказал всичко, Огъста, но не мога; прекалено много Ви уважавам като жена.“
Истината беше, че мисис Байрон се чувствуваше много нещастна: беше останала вдовица на двадесет и седем години; животът й бе пропилян; живееше като изгнаница в едно английско графство, което бе враждебно настроено към нея. И защо? За да бди над интересите на един син, който не разбираше тази нейна жертва, който мразеше Саутуел, където тя бе дошла само заради него, и й го казваше, защото и той беше грубиян като баща си, като своя вуйчо убиеца, като всички Байронови. И въпреки това тази несломима шотландка се чувствуваше способна на голяма преданост. Някога тя бе дала всичко на своя мъж; сега на драго сърце би дала всичко и на своя син. Но беше ли все още неин син този млад, надменен и взискателен чужденец, който се бе откъснал от нея и я съдеше? Тя губеше бавно детето си, така както бе изгубила и мъжа си. А й се искаше да го задържи, да бъде нежна с него, но в този безнадежден за нея живот тя губеше самообладание и знаеше само да крещи.