VIII
Боговете от планината Ида
Байрон се завърна за последната си учебна година в „Хароу“ раздвоен и смутен. Радваше се, че се „прибира“. Като всички свенливи хора той обичаше монотонното съществуване, при което хората се познават и нещата вървят по своя определен ред. Там болните му крака не правеха вече впечатление на никого. Авторитетът му растеше. „Светилището“ на „Хароу“ беше една стара класна стая, the Fourth Form Room22, с тристагодишна тъмна дъбова облицовка. Байрон, станал вече отговорник, беше един от господарите на този храм. Три пъти беше врязал дълбоко в дървото с дръзко самочувствие името Байрон наред с многото други прочути имена. В английските училища винаги има малка банда от млади герои, която господствува над останалите. Лорд Байрон се числеше към тази неприкосновена дружина. Високият хълм на „Хароу“, възвисен над полята, където се трудеха селяните, където се водеха ожесточени битки по крикет, му навяваше мисли за планината Ида на Омир, от върха на която боговете наблюдават усилията и борбите на простосмъртните.
Но и боговете имат своите страсти. Бурни, изпълнени със сцени на ревност приятелства продължаваха да измъчват Байрон. Любим приятел сега му беше малкият Делъуор, „почти прекалено хубав за момче“, но Клеър и още някои други го ревнуваха. На планината Ида безсмъртните също се карат. Дали бе в Саутуел или в „Хароу“, той все не намираше покой за своите мечти. Самият Делъуор не смяташе приятелството за толкова възвишено нещо, както Байрон. Байрон, който бе готов да даде живота си, да пожертвува всичко за приятелите си, с учудване установяваше, че чувствата на другите са много по-умерени. Почти всеки ден по една поема, пълна с упреци, жалби и презрение, падаше като мълния върху някой от любимите подвластни на младия бог:
Друг ден:
Веселата дружина, която получаваше тези писма, първо им се чудеше, после се смееше и накрая ги забравяше. Едно по-сериозно събитие обаче застрашаваше благоденствието и на „Хароу“, и на Байрон. Дръри трябваше да се пенсионира по Великден. През последните месеци той невинаги беше доволен от любимия си ученик. Байрон работеше по-добре, но духът му бе все тъй неспокоен. „Хора с такъв дух са винаги необуздани“ — казваше добрият доктор. Той беше изненадан от липсата на въздържаност у Байрон. Това дете, най-интелигентното, което някога бе познавал, често пъти вършеше безумства. Докторът, който се чувствуваше отговорен за нравствените устои на училището, не харесваше интелектуалното, най-вече сантименталното влияние, което Байрон имаше над младите ученици. През декември 1804 година той дори го помоли, не без съжаление, разбира се, да напусне „Хароу“. Хансън и лорд Карлайл се намесиха и докторът отстъпи. Ученикът не се разсърди на учителя си. Той го обичаше. Първият човек, който успява да внуши на един юноша уважение към една по-висока духовна сила, запазва пред него авторитет, който дори гордостта не може да унищожи. Последният урок от последния ден на доктор Дръри беше за Байрон тъжна сцена. Никой не каза нищо. Това би било в противоречие с най-съкровените принципи на училището. Но младите хора, които заобикаляха доктора, чувствуваха, че един щастлив период от живота им свършваше.
Кой щеше да го замести? Имаше няколко конкуренти, между които бе и братът на доктора, Марк Дръри; най-опасният му съперник беше преподобният Джордж Бътлър, млад човек, голям математик. Учениците не познаваха истинските качества нито на единия, нито на другия, но името Дръри бе достатъчно да им вдъхне силно пристрастие, така че се образува партия „Дръри“, начело на която застана Том Уайлдман, приятел на Байрон. Един от учениците обаче каза на Уайлдман: „Сигурен съм, че Байрон няма да се присъедини към нас, защото никога няма да приеме да бъде втори, отстъпете му командуването и той ще дойде.“ Уайлдман последва съвета и Байрон оглави заговорниците.
Headmaster се избираше чрез гласуване. Дръри и Бътлър имаха точно еднакъв брой гласове. В такъв случай хартата на училището предвиждаше окончателното решение да бъде взето от Кентърбърийския архиепископ. Възбуждението нарасна още повече. Една сутрин учениците научиха с яд, че архиепископът е избрал доктор Бътлър. Встъпването му в длъжност сложи началото на един бунтовен период. Байрон и Уайлдман бяха душата на размирието. Те се разхождаха само със заредени пистолети. Какво възнамеряваха да правят с тях? Да убият доктор Бътлър? Стана дума и за това. Някои екзалтирани заговорници предложиха да посипят с барут пътя, по който трябваше да мине доктор Бътлър, за да влезе във Fourth Form Room, и да го вдигнат във въздуха. Едно от момчетата, Джеймс Ричардсън ги спря, като помоли другарите си да не рушат стените, които бяха изписани с имената на бащите им.