В пристъп на гордъновски гняв, без да съзнава какво прави, Байрон изкърти решетките на прозорците на учителската къща. Бътлър прояви благоразумие, като се опита да се отнася към младите си неприятели с добро, но напразно. Байрон написа срещу него сатирични стихове, в които го наричаше Pomposus23, и прие девиза: „Свобода или бунт“. Доктор Дръри, който бе вече в пенсия, чу да говорят за конфликта и реши да отиде в „Хароу“, за да укроти учениците си. Те го причакаха на пътя за Лондон, в подножието на хълма, разпрегнаха конете от колата му и я изтеглиха сами победоносно догоре. Той реши повече никога да не стъпва в „Хароу“.
През последния си срок в „Хароу“ Байрон бе изцяло зает с тази борба. Не се занимаваше достатъчно. Считаха го за твърде надарен, но мързелив ученик. Все пак бе усвоил доста латинския и малко гръцки. На училищните празници през 1805 г. взе участие с две рецитации, този път на английски език, и особено много се прояви в „Крал Лир“. Беше помолил сестра си Огъста да дойде да го чуе: „Моля Ви, мадам, да се появите в една от най-блестящите карети на Ваша милост, защото според протокола на «Хароу» на големите празници се допускат само най-великолепните коли.“ Зад шеговития си тон той искаше да скрие действителното си желание да смае приятелите си с елегантността на своята сестра. Толкова ново и приятно бе за него да може най-после да покаже един член от семейството си, без да се срамува. Този ден той остана безсъмнено доволен и от нея, и от себе си, защото успехът му бе голям и той се чувствуваше един нов Гарик24. Байрон се гордееше повече с таланта си на актьор и оратор, отколкото с безбройните стихове, които бе написал през тези три години. „Способностите ми бяха много повече ораторски и стратегически, отколкото поетични: и доктор Дръри, моят голям покровител, мислеше, че ще стана оратор.“ Той блестеше най-вече в текстовете, които изразяваха пламенни чувства. Байрон беше и най-добрият плувец на училището (забележително за куц човек), и много добре играеше крикет, заради което го изпратиха като участник в мача „Хароу“ — „Итън“ през 1805 година.
Това беше последният епизод от ученическия му живот. Какво отнасяше от „Хароу“? Любов към голямото приятелство и запознаване с някои големи поети. А беше ли започнал да разбира сложната загадка на живота? Не. Но за съжаление бе почти сигурен, че другите изпитваха по-малко от него необходимостта от истински чувства. Мъже или жени, деца или млади момичета, всички търгуваха предпазливо с любовта, с истината, с бога. Би ли могъл някога и той да стане като тях? Не го желаеше. Но какво място бе отредено във вселената на Джордж Гордън, лорд Байрон? Към края на пребиваването си в „Хароу“ той отбеляза на първата страница на своите Scriptores Graeci25 следното: „Джордж Гордън Байрон. Сряда, 26 юни anno domini 1805, 3 часът и 45 минути следобед. Отговорник Калвърт. Том Уайлдман от лявата ми страна, Лонг от дясната. «Хароу».“
Странна нужда изпитват младите хора да напомнят на себе си за собствената си личност, да правят равносметка. За какво можеше да мечтае Байрон, седнал на своя нарязан дъбов чин, на този 26 юни 1805 година? За това училище, което скоро щеше да напусне? За Кеймбридж, където искаше да го изпрати лорд Карлайл? Тъжно беше да виждаш приближаването на промяната. Въпреки Pomposus и няколкото детински скарвания тук той се бе чувствувал по-щастлив от всякъде другаде. В това малко затворено общество беше приет като принц на младостта. Уайлдман от лявата му страна и Лонг от дясната му бяха приятели, и то истински. Весели младежки гласове ехтяха в павирания двор, усмивки се появяваха по лицата, когато той минаваше, оживени групи, с които можеше да се смеси, ако искаше, дружелюбно го подканваха — колко различен беше Хълмът свещен от онзи враждебен външен свят, от който се страхуваше. На какво можеше да се надява навън? На Мери Чауърт? Тя трябваше да се омъжи през ваканцията. На жените? Не бяха ли те всички подобни на нея? На майка си? Вещица. На дома си? Ад. На Карлайл? Дали този елегантен негов настойник щеше да пожелае да го види?
24
Дейвид Гарик — известен английски актьор, играл предимно в Шекспирови пиеси (1717–1779). — Б.пр.