Кеймбридж подражаваше на Лондон. Четенето, натрупването на знания — занимание, на което Байрон се отдаваше с истинско наслаждение, макар и безсистемно — отегчаваше останалите студенти. Отначало той се хранеше вечер в трапезарията. Под погледа на крал Хенри VIII, на почетната маса, поставена върху един подиум, се хранеха fellows27, а понякога и директорът. Скоро Байрон започна да изпитва към сътрапезниците си презрение. Какво ги вълнуваше в живота тези образовани хора, лишени от поетичност и благородство? Банални двусмислици, остроумни шеги, клюки от колежа, богати църковни дарения. Щом излезеха от трапезарията, те се събираха по стаите, за да пият и играят карти до късно през нощта. Байрон не обичаше да пие, но имаше желание да се хареса на другите. Той поръча на Хансън да му достави четири дузини бутилки: порто, шери, бургундско и мадейра. Хазартът го привличаше още по-малко и от пиенето. „Липсваше ми хладнокръвие, съобразителност и не умеех да мамя.“ Въпреки това той подражаваше на приятелите си. Спазваше „условностите“, както всички хора, приети късно в едно затворено общество, спазват с плахо прилежание законите му. От всички условности най-дръзката е юношеската антиусловност: „Нашият закон е да презираме закона.“ За една личност като лорд Байрон, с присъщия му конформистки дух, бе задължително да се нагоди към разгулния живот.
Събуждаше се сутрин с мътна глава. Камбаните на малката църква звънтяха в утринния въздух. Приканваха го да отиде там с бял стихар на раменете, защото беше празник на някакъв светия. Меките прекрасни звуци на органа обгръщаха още сънените студенти. Денят започваше. Tutor-ът28 на Байрон бързо разбра, че той е един от възпитаниците му, когото рядко ще вижда. Байрон си бе купил хубав сив кон, когото наричаше Oat Eater, лапач на овес. Яздеше всяка сутрин с бяла шапка и светлосиво палто. Екстравагантно облекло, но тъкмо тогава беше царството на дендитата. След разходката на кон, ако времето беше хубаво, отиваше да плува.
Недалеч от Кеймбридж Байрон си бе избрал един дълбок вир на реката, заслонен от надвиснали перести клони. Негов другар в спорта и единствен приятел беше съученикът му и съсед по чин от „Хароу“ Едуард Ноуъл Лонг („Том Уайлдман от лявата ми страна, Лонг от дясната“), честно и великодушно момче, много скромно, голям плувец и любител на книгите като Байрон. Истинско удоволствие бе за Байрон да се гмуркат заедно с Лонг на пет-шест метра под водата, за да търсят някоя чиния, яйце или шилинг. На дъното на реката имаше стар дънер, за който Байрон обичаше да се хваща и всеки път да си задава въпроса как ли, дявол да го вземе, е попаднал сред този интересен воден пейзаж. Вечер Лонг ходеше в стаята на Байрон и му свиреше на флейта или на виолончело. Байрон го слушаше и пиеше любимото си питие — газирана вода. Музикалните ритми будеха у него поетични ритми, потапяйки го в сладостна и тъжна мечтателност, и в съзнанието му започваха да се нижат Нюстед, прилепите, които пърхаха в разрушената църква, терасата на Анзли, песните на Мери-Ан, шепотът на вятъра в клоните на бряста над гроба на Пийчи, затворените завинаги очи на Маргърит Паркър. Понякога те четяха заедно на глас. „Приятелството ми с Лонг и едно силно и чисто чувство, което ме бе завладяло по същото време, представляваха за мен най-романтичният епизод от живота ми.“
Кой бе обект на това толкова силно и чисто чувство? Колежите на Кеймбридж поддържаха хорове за църквите си. Случайност бе срещнала Байрон с един от хористите на „Тринити“, Едълстоун, момче на петнадесет години, което той спаси от удавяне. После по време на богослуженията забеляза колко хубав глас имаше и постепенно се привърза към него. Той обичаше точно този вид приятелство — със същество, което не само е по-младо от него, но и стои по-ниско по произход и богатство. Много по-лесно завладя Едълстоун, отколкото Клеър или Делъуор. В замяна на това безрезервно го покровителствуваше. Младият хорист, който в началото бе малко смутен, бързо се разнежи. Той подари на Байрон сърце от корналин, за което Байрон съчини една малко наивна, но пропита от искрена нежност поема: