Писането на стихове започваше да става най-голямото му удоволствие. Не четеше толкова, колкото някога, и предпочиташе да мечтае, да плува и най-вече да се отдава на една привидна леност, в която всъщност се раждаха рими, ритми и строфи.
Този начин на живот не бе неприятен и Байрон с податливостта си към навика би се приспособил към него, както и към всеки друг, ако не му струваше толкова скъпо. Още през ноември стана ясно, че издръжката от петстотин лири, която му се бе сторила царска, преди да вкуси от свободния живот, беше твърде оскъдна за студент-аристократ като него. В края на всеки месец от кухнята на колежа пристигаше твърде тлъста сметка, защото, вместо да се храни в трапезарията, Байрон канеше приятелите си в своята стая. Беше оставил дългове и в „Хароу“, които трябваше да плати. В Кеймбридж беше мебелирал апартамента си. Писа на Хансън да направи постъпки пред наследствения съд за увеличение на издръжката му.
Отношенията му с Хансън се бяха променили. Той вече не беше малкото момче, нуждаещо се от закрила, а благороден лорд, който се отнасяше към своя пълномощник („глупака Хансън“) с високомерие. Адвокатът отговори, че ако лорд Байрон води по-скромен живот, издръжката ще му стига. Байрон грубо възрази: ако не му отпуснат средства да изплати дълговете си, той ще сключи заем с лихварите. За млад човек, собственик на Нюстед и Рочдейл, който скоро щеше да стане пълнолетен, не беше трудно да намери пари при стопроцентова лихва.
Единственото възражение на лихварите беше, че при евентуална смърт на непълнолетния Байрон парите им можеха да бъдат възстановени само ако имаха като гаранция подписа на пълнолетен роднина. Той се сети за Огъста; обясни й, че тя нищо не рискува, защото, ако той умре по-рано, ще го наследи тя, а ако остане да живее, ще си плати сам дълга. „Ако имате и най-малко съмнение в честността ми, откажете ми.“ Огъста се съгласи да гарантира с подписа си и той можа да заеме няколкостотин лири. Мисис Байрон, която не закъсня да го узнае, изпадна в ужас: „Това момче ще бъде причина за смъртта ми и ще ме доведе до лудост! Откъде ли е могъл да намери толкова пари? Дали не е попаднал в ръцете на лихварите?“ Малко по-късно тя пише: „Лорд Байрон е дал тридесет и една лири и десет шилинга за статуята на Пит. Купил е и карета, която казал, че ще ми предостави, но аз отказах да я приема… Страхувам се, че е попаднал в лоши ръце не само що се отнася до парите, а и в друго отношение. Мисля, че се е увлякъл по някоя жена.“
Истина бе, че откакто имаше пари, Байрон не само вече нищо не вършеше, но дори беше напуснал и университета. Настанил се бе на Пикадили № 16 в жилището, наето от мисис Байрон за престоите й в Лондон. Беше си взел любовница от доста долна класа, която живееше на Бромптън Роу. Обличаше я като мъж, представяше я за свой брат и я водеше всяка неделя в Брайтън. Там той бе наел една малка къща срещу Кралския павилион. Минувачите по плажа се възхищаваха на пъргавината, с която този сакат човек скачаше в своята лодка. В Лондон прекарваше голяма част от времето си при Джексън и Анджело, които преподаваха на Бонд стрийт умението да водиш бой. Анджело го учеше на фехтовка; „джентълменът Джексън“, шампион на Англия — въпреки че се бе проявил на ринга само три пъти, — величествен мъж, способен да се подпише с четиридесет фунта тежест върху пръстите си, го тренираше бокс, доколкото позволяваха недъгавите му крака. Байрон го наричаше „стари мой приятелю и телесен пастирю“, възхищаваше се на алената му дреха, на дантелените му маншети, на късите му до коленете панталони, на копринените му чорапи и се отнасяше към него с уважение. Тежките упражнения, на които го подлагаха Джексън и Анджело, го караха да слабее, а това беше най-силното му желание. Впрочем, ако не беше намерил убежище в тази спортна зала, къде ли щеше да прекарва дните си? Той направо не познаваше никого. Слушаше с известен копнеж да се говори за хора, които би искал да срещне — за разни дендита, за Галския принц, за Чарлс Джон Фокс; гледаше с любопитство жените, които минаваха по Сейнт Джеймс и се усмихваха на Бръмъл29, седнал неизменно до прозореца на прочутия Уатс30. Но лорд Байрон беше самотен, провинциален благородник без семейство и без приятели. Той живя така в Лондон цели три месеца.