Вечер Байрон ходеше в някоя приятелска къща — у Пигътови или у Ликрофтови. Саутуел беше пълен с млади момичета. Той бе успял да ги опознае добре, така че вече не се страхуваше от тях. Верен на наставленията, които бе дал на приятеля си Джон Пигът, Байрон ги ухажваше всичките. Изпращаше им стихове: опитваше се да ги целува; участвуваше заедно с тях в любителски представления. Имаше по-близки отношения с едно момиче от по-долен произход, една нова Мери със златисти коси, и гордо показваше на Джулия Ликрофт и на Ан Хаусън, които се държаха по-сдържано, къдрицата, която тя му бе подарила. Славеше се с непостоянството си. Една дама от Саутуел притежаваше голям ахат, намерен в някаква могила, който пазеше в кошничката си за ръкоделие. Веднъж тя каза на Байрон, че този камък бил талисман, който имал силата да предпазва притежателя си от влюбване. „Дайте ми го — извика той неочаквано буйно, — точно такъв талисман ми трябва!…“
В Саутуел Байрон не само вземаше първите си сексуални уроци, но имаше и възможността да види до какви низки средства може да доведе интересът — едно от местните семейства затвори очи пред близките му отношения с дъщеря им, с надеждата да го въвлекат в неравен брак.
Дните течаха така монотонно, че му даваха възможността да работи непрекъснато. Лекото възбуждение от дребните любовни преживявания му помагаше да убива скуката и му даваше сюжети за поеми. Един артист има нужда от редовен живот, защото обича работата си, но и от малко по-бурен, за да го въодушевява — Байрон работеше усилено. Той събираше и нанасяше поправки на стиховете си, посветени на Делъуор, Клеър и Дорсе, преработваше преводите си на Катул и Вергилий, поемата си за Едълстоун, елегиите си за Нюстед, любовните си стихове за различни млади момичета. Сбирката придобиваше добър вид. Авторът препрочиташе стиховете си с приятна изненада. Дали нямаше да му донесе слава тази малка книжка? Елизабет Пигът бе убедена.
Байрон даде за печат томчето си при нюаркския печатар Ридж под заглавие „Мимолетни откъси“. Когато излязоха първите два екземпляра, той ги занесе на Пигът и на Бийчър. Но ефектът далеч не беше такъв, какъвто Байрон очакваше. Прочел веднага стиховете на своя приятел, пасторът бе останал толкова скандализиран от една поема, озаглавена „На Мери“, че реши в никакъв случай да не допусне Байрон да публикува книгата. Горкият Байрон, който очакваше похвали, получи от Бийчър писмо, в което пасторът го молеше да унищожи тази книга. Ударът беше мъчителен, но Байрон веднага му отговори. Обеща да унищожи отпечатаното и изпълни обещанието си още същата вечер. Всички екземпляри бяха изгорени с изключение на този, който вече бе изпратен на Джон Пигът, тогава студент в Единбург, и (колкото и смешно да е) екземпляра на Бийчър. Тежко е за млад автор да се откаже от първата си книга. Байрон обаче извърши жертвата героично.
Без да губи нито ден, той се залови отново с работа, унищожи „злощастната поема за бедната Мери“ и състави за няколко седмици ново томче „Poems on various occasions“34, което бе публикувано през януари 1807 година. „Тези поеми бяха крайно благоприлични и нравствени.“
Авторът изпрати по един екземпляр на старите си приятели от Кеймбридж, на своите познати от Саутуел. От Кеймбридж получи похвали. В Саутуел книгата предизвика буря. Особено много се възмути семейство Ликрофт. В една от поемите ставаше дума за някаква Джулиът. Не беше ли това тяхната Джулия? Друга поема, озаглавена „На Лесбия“35, написана в ироничен тон, присъщ на юношата Байрон (дръзко презрение към любовта), сякаш също бе посветена на нея. Поне така говореше цял Саутуел. Това бе непростимо. Братът на Джулия, капитан Ликрофт, поиска от Байрон обяснение. Той се посъветва с Бийчър; съставиха заедно един сдържан отговор, но този недостоен начин на тълкуване на поемите му, лицемерното целомъдрие и разправиите накрая отвратиха Байрон от Саутуел. Той изпитваше ненавист към малкия град — присъщо за хора, неопознали още големия — и онова презрение към провинцията, от което човек се лекува само като заживее в столицата. Той бе скучал в Саутуел, докато животът му течеше без събития, но в скуката бе намирал известно щастие. Инцидентите, които съпътствуваха публикацията на книгата му, прекъснаха едновременно и скуката, и щастието. По характер той беше такъв, че обичаше възбудата от бурния живот, но щом я изпитваше, веднага й се насищаше. С мис Пигът, майчински нежната Елизабет, която Байрон наричаше „скъпа кралице Бес“, той споделяше нарастващото си презрение: „Мразя Вашия Саутуел, това проклето, отвратително, противно гнездо на скандали. Освен за Вас и Джон Бийчър за никой друг не бих скърбил, ако ще целият град да потъне в Херон