Той остана още няколко седмици, за да завърши една нова версия на поемите си, допълнена и предназначена този път за „широката публика“. Заглавието също беше променено. Сега книгата се наричаше „Часове на безделие от Джордж Гордън лорд Байрон, един непълнолетен човек“. „Един непълнолетен човек“ звучеше доста смешно, но той беше написал предговор, на който се надяваше да му осигури снизходително отношение: „Тези поеми са плод на най-лекомислените часове на един младеж, който съвсем наскоро навърши деветнадесет години… но тъй като те самите говорят за едно детско съзнание, обяснението може би не е необходимо… Съдържанието на книгата може да достави известно забавление на младите хора от моята възраст; надявам се поне да го намерят безобидно. Малко вероятно е за мен — в моето положение и с моите проекти — да успея да се наложа втори път на публиката… По повод поемите на един от благородните ми роднини доктор Джонсън37 уверява, че «ако човек с висок произход стане някога автор, той заслужава благосклонното отношение на читателите»; мнение, което съм сигурен, че не тежи пред критиците, но ако не е така, ще ми бъде противно да се осланям на тази привилегия…“ През юни 1807 година, щом излезе книгата, той веднага замина за Лондон, за да следи сам за разпространението й по книжарниците.
Приятно е да си на двадесет години и да се озовеш през един прекрасен юни в Лондон, с малко пари в джоба и с една прясно отпечатана книга в ръка. „Дамата с нрав на агънце“ оставаше отсега нататък да живее сама в провинциите на Севера, проклетият Саутуел бе далече и „кралица Елизабет“ получаваше по този повод най-откровени писма: „Саутуел е прокълнато място — приключих с него завинаги — поне така се надявам; освен Вас там никого не уважавам. Вие бяхте единствената ми близка приятелка и, искрено казано, към Вас изпитвах повече уважение, отколкото към цялата онази тълпа, с чиито слабости се забавлявах… Вие се грижехте за мен и ръкописите ми така, както един милион от тези кукли не би могъл да го направи. Повярвайте ми, че не съм забравил прекрасния Ви характер в този вертеп на греха и се надявам, че един ден ще мога да Ви докажа благодарността си!“ Той беше напълно искрен; към всички тези Джулии, Мери и тям подобни, приемали ласките му, изпитваше само презрение; „жизнените му принципи“ и гордостта му го караха да ги преследва, но някъде дълбоко в себе си, като в свят храм, малкият шотландски калвинист пазеше уважението си към чистотата.
Сега най-много се вълнуваше дали поемите му „Часове на безделие“ ще го направят известен поет. Той не бе недоволен от успеха. Един лондонски, книжар, който се бе съгласил да вземе няколко екземпляра, бързо ги бе пласирал и искаше още. Ридж, печатарят от Нюарк, беше продал петдесет броя за петнадесет дни. Разбира се, читателите бяха предимно от Саутуел, но въпреки презрението, което изпитваше към тях, младият автор се интересуваше от мнението им. „Кои дами са си купили книгата ми? — питаше той Елизабет — Харесват ли я в Саутуел, или не?“
За мнението на строгите и непознати лондонски читатели Байрон обаче по-трудно можеше да се осведоми. Беше изпратил един екземпляр на лорд Карлайл, който му отговори с едно от онези учтиви писма, каквито човек пише, без дори да е отворил книгата, тъй като е решил да не я чете. Един от братовчедите му, Александър Гордън, му каза, че майка му, дукеса Гордън, „си купила томчето ми, много го харесала, както впрочем всички светски хора, и желаела да провъзгласи родството си с автора“. Но нейна светлост не осъществи желанието си и не покани младия си роднина. „По витрините на книжарниците виждам собственото си име, не казвам нищо, но тайно се радвам на славата си.“ Един книжар бе продал седем екземпляра. „Седем! Това е чудесно“ — казваше книжарят и Байрон със задоволство му вярваше. Той беше активен автор и сам се занимаваше с изпращане на екземпляри от книгата си в главните курортни градове. „Карпинтър (издателят на Муър) ми каза, че от няколко дни са продали всичките си екземпляри и оттогава имали няколко поръчки, които не могли да задоволят. Сред купувачите били Йоркският дук, маркиз Хедфорт, дукеса Гордън и т.н., и т.н… Казаха ми още, че продажбата щяла да се увеличи през зимата, тъй като лятото не било добър сезон, поради отсъствието на хората от Лондон.“